ДИВ БУРЕН

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.

Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.

А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.

1974                                      Атанас Далчев

ЦелувкА

Ееххх, нима целувка се описва с думИ
И оставя сцена незавършена в мъглата сивА,
За да сътвори моменти още по любимИ,
За бъдеща реалност дивна и красивА …!

Топъл ритъм

Липсваш,
като парче от незавършен пъзел!
Липсваш,
като горещо слънце от пейзаж!

Убих те,
убих и себе си тогава!

Липсваш,
както вятъра в листата на дърво!
Липсваш,
като от чашата отчупено стъкло!

Сякаш няма ми я захарта в кафето!
Сякаш липсва летен дъжд в полето!

Искам, да бе по-инак, но не е!
Сигурно по-лесно ще да е!

Има, само настояще време,
няма, минало и бъдеще за мене!

С думите убих те,
ала душата ти остана в мене!
За миг аз умъртвих се,
но сърцето ми заби във тебе!

И нивга няма да сме разделени,
защото местата ни са разменени!

Аз винаги ще бия силно в тебе,
ти винаги ще топлиш празнината в мене!

Сам

Унил, вглъбен и заблуден,
поредна нощ без тебе,
и съм толкоз уморен
бидейки в стаята със менe.

Глупаво е да съм откровен,
досадно е да съм наивен често,
объркващо е да съм отразен
в очите ти и да не виждам нищо.

Банално е да сипя (п)разни думи,
заради пламъчето помежду ни,
не, не искам да застине бавно
оставяйки във мене място хладно…

Сива надежда

Надявам се! Да се надявам ли..?

Надежда ли е туй, дето раздира ми лицето?!
Надежда ли е туй, дето боде ме в сърцето?!
Надежда ли е туй, дето заплита дланите във ключ?!
Надежда ли е, дето в гърлото ми буца прави?!
Надежда ли е топката в стомаха?!
Надежда ли е в мен да се съмняваш,
надеждата, за онзи мен до теб?!

Надежда ли е да не вярваш

вече в мен, а силно в страховете ?!

Надежда е да имам само себе си и времето!
Ах, как се плъзгат тягостно минутите
по заскрежената повърхност на надеждата!

Остава ли за нещо аз да се надявам,
като надеждата във себе си надява се?!

Надежда

14 February at 17:28
И надежда има в мене, и вълнение
със думи трудно описуеми,
защото искам този миг като откъснат
от страница на вестник спомен,

да открадна и запазя аз за себе си
за да не видиш колко слаб и немощен
ме правиш с устните си нежни и запалени
от трепети насън към тебе плавали.

Защото мисля, срещнах нещо истинско,
и страх изпитвам да не би скърша цветето,
с ръце, докосвали неизживяни блянове
и да не вкуся пак от тебе цвете алено.

Ти караш ме да тръпна от вълнение,
и да се плаша в тъмното от себе си,
недей да търсиш логиката в действие,
аз само теб задържам във ума си,

а чувствата със страх са смесени,
но няма в тях и капчица съмнение
а само силни блясъци желание,
че искам те до мен копнееща
за прегръдки и целувки парещи!

Театър

Животът  –  тоз’ театър на абсурда,
играем по принуда и неволя
всеки с маската се крие зад завеса,
сменя, както и змията се съблича есен.

И е трудно много да играеш
себе си сред хора,  други
кукли бутафрни в постановка
тъй излишна, смешна и ненужна,

страх ни е да се погледнем в огледало,
но нали се отразяват само
сенките на страховете в роля,
скрита в хаоса на ума ни,

и се оправдаваме за всяка грешка
с онзи другия зад паравана
дето вдигнахме пред взора празен
изпиван с лицемерните зеници.

…aх, колко всеки иска да е някой
и играй таз’ роля тъй абсурдна,
а тълпата все се мае и въздиша
по сценичния му грим комичен,

трудно истината се понася,
в кича на илюзия е по-приятно,
недей отнемай тоя фалш вълшебен,
макар в лъжа и суета облечен.

Но тоз’ театър на гротеска жалка
ще да се играе вечно, неизбежно,
не заради пасищата ширни,
а зарад’ овцете тъпи и наивни,

а е толкоз сладко и приятно
да зърнеш образ истински познат
в стъклото, гледайки те от стената
виждащо не маската, а ЛИЧНОСТ !!!