Театър

Животът  –  тоз’ театър на абсурда,
играем по принуда и неволя
всеки с маската се крие зад завеса,
сменя, както и змията се съблича есен.

И е трудно много да играеш
себе си сред хора,  други
кукли бутафрни в постановка
тъй излишна, смешна и ненужна,

страх ни е да се погледнем в огледало,
но нали се отразяват само
сенките на страховете в роля,
скрита в хаоса на ума ни,

и се оправдаваме за всяка грешка
с онзи другия зад паравана
дето вдигнахме пред взора празен
изпиван с лицемерните зеници.

…aх, колко всеки иска да е някой
и играй таз’ роля тъй абсурдна,
а тълпата все се мае и въздиша
по сценичния му грим комичен,

трудно истината се понася,
в кича на илюзия е по-приятно,
недей отнемай тоя фалш вълшебен,
макар в лъжа и суета облечен.

Но тоз’ театър на гротеска жалка
ще да се играе вечно, неизбежно,
не заради пасищата ширни,
а зарад’ овцете тъпи и наивни,

а е толкоз сладко и приятно
да зърнеш образ истински познат
в стъклото, гледайки те от стената
виждащо не маската, а ЛИЧНОСТ !!!