Времето

Уж времето лекува чух,
уж болката умира с дните,
очаквах облекчение, не идва
и нощем окото ми не мигва.

Живея в настоящето на минало,
търся грешките изстинали,
нямам отговор за всичко,
чакам да остане мъртва птичка

онова, дето ме кара да летя,
а нямам сили да вървя,
стъпвам по пътека неотъпкана,
вълните се разбиват в пристана,

в пристана на спомени изсъхнали,
в съзнанието си късам бурени,
поливайки с горчивината смътното-
загнездили се плевели в безплътното.

Не ща да се задавям в мислите,
искам да съм себе си, предишния,
не ща да се подвежадам по заблуди
неистински осмисляли деня ми.

А времето тече си пак в посоката
изконна, без да подозира мъката
тъй хладно се събрала във сърцето
на момчето, реело се някога в небето.

Камък

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

1927 г. Атанас Далчев