Нощна елегия

Напоследък рядко си лягам преди 6:00 сутринта и не се дължи ни най-малко на безпокойство. Това вече се превръща затвърждаваща се закономерност за мен. Ставам в ранния следобяд (в най-добрия случай на обяд) и се забивам за час-два пред компютъра, който понякога ми става много досаден предмет от обзавеждането. По много признаци излиза, че съм се асоциализирал, макар че вътрешно не усещам нищо подобно. Съвсем обратното. Интерференцията с друго човешко присъствие напоследък по-скоро ме „разстройва”, не в оня емоцинално-сълзлив или сантиментално-хленчещ смисъл, а в този сякаш си намерил точната станция на радио-скалата и някой се появява и започва да ти човърка приемника…

……

...

Компенсирам липсата на движение между 3:00 и 8:00 сутрин в разходки из безлюдните улици на Пловдив, а скоро възобнових и практиката с нощния крос на гребната база… Особено в ранните часове преди съмване – точно, когато осветлението по канала гаснеше лампа след лампа, черни рояци гарги, грачейки се местеха по голите дървеса, а сивото небе вместо да ме потиска, ме караше крещя истерично в сумрака… Най-хубавите часове на денонощието!

Все пак има някаква интимност, струяща от мокрите полуосветени и почти обезлюдени нощни булеварди. Изключения правеха някои полуизтрезнели младежи, връщащи се от баровете, ръмжейки пиянски с подути езици едва разбираеми звуци, крепейки се един друг….. и може би други асоциални мълчаливи откачалки като мен обикалящи наоколо.

Блажен егоизъм ме обземаше, след като осъзнавах, че всичко това е само мое и няма кой да наруши среднощния ми покой…. Дали се чувствам тъжен, сам? Да, може би малко, но е приятна, напомняща болка. Удоволствията трябва да се смесват с умерени дози от нея, за да разбираме какво имаме. Както обичам да си повтарям сам, а и пред близки и приятели контрастът е мощна движеща сила и не бива да се лишаваме от нея. Дава ни възможност да претеглим, да оценим това, което имаме и това, което бихме могли да имаме. Не бихме различили светлината, ако мракът не съществуваше. Както тревогата от покоя, самотата от заедността, любовта от омразата, студа от топлината, горчивото от сладкото… Всичко споделя една неизбежна свещена двойственост!

Вървях бавно през нощта по булевардния тротоар. Пръстите на ръцете ми изтръпнаха и посиняха и в един момент ги усещах почти като буци охладено месо на витрината в някой супермаркет . Опитвах се да се стопля безуспешно в джобовете на анцуга. Раменете ми потръпваха от студения повей на вятъра, виждах дъха си… Музиката звучи от слушалките в ушите ми, февруарските снежинки се топят по скулите на лицето ми, отвреме-навреме минава празен градски автобус покрай мен, светофарите светят самотно по кръстовищата, разместени тротоарни плочки прехлопват под краката ми, чува се сподавен кикот нейде и всичко около мен е почти застинало като на снимка….

Като малък издебвах дядо в безсънните си нощи и излизах с него в малките часове навън. Сядахме на опашката на каруцата в двора и забивахме погледи ту в непрогледния мрак пред нас, ту високо към нощното небе, броейки звездите. Друг път в скута му със скъсан комикс на дисни с балончета (тогава бяха много популярни J ), настанили се удобно на старата скърцаща пружина на леглото във всекидневната, го увещавах да ми чете с уговорката, че ако аз не се науча той трябва да го прави вместо мен. Следваше спонтанен бурен смях и одобрително кимане… Така, късно през нощта ме научи да разпознавам стрелките на стария ни часовник, сричахме заедно оръфаните ми детски книжки, броихме жълтите блещукащи точки по небосвода, задавах му тъпи въпроси, а той с недоумяваща усмивка търсеше подходящия отговор, пресърбвахме с черапак над тенджерата с кисело мляко и се озъртахме плахо и комично, с опасения да не събудим баба…. Да, това беше дядо и сред всичките спомени в ранното ми детство той остава неизменно там, на нашето място, навън да ме чака в мрака под звездите…

Научи ме да обичам самотата си, нощем да броя звездите и да бродя сам из улиците на града…