Мозайка

…

И се пръсвам на милиони стъкълца
всяка част изтръпва във екстаз,
отде таз тръпка - не разбрах,
отвътре сякаш натрошен елмаз.

От черно кат' катран до млечно бяло
сърцето ми се гърчи онемяло,
но стискам краищата здраво -
въглен в плам и камък хладен.

Сковавам се кат' буца лед и пламвам
през всяка клетка и през всяка пора,
като скреж превръщащ се във капка
на зимното стъкло на топла стая.

И какпката гори тогава
все още непревърнала се в пара,
почти в несвяст и във омая
кипи кръвта като живачна пяна.

Изстива бавно и се закалява
стоманата извадена от клада,
свисти в агония и страда
и в хилядите какпки се събрала

искрящата вода превъплащава
груб метал във бкяскава фасада,
но душата пак изтерзана изгаря
под броня на усмивка обиграна.

Мозайката в мене разпиляна
остава вън привидно цяла!