Сила

…

Силата процежада се през болка,
през камък, както се процежда жлъчка
кипяща във кръвта натровена,
излива се в градина с кактуси.

Стискам в яростта си, гушата
на демона във мен надигащ се,
да го смажа – плод прогнил на пясъка,
как жадно смуче лимфата през вените,

изсъхва мигом и пропива се
от глинестата рохка почва,
всяка капка се просмуква там
дълбоко в пресипналото гърло,

яростта ми само припозната е –
стона ми разбира, а руши
като езикът дързък, поразяващ
всеки блазнил се да ме познае.

Ах, само да изтръгна коренищата
на събралата се горест в камъка!
Нима поят се със есенция
от дървото на живот, разлистено?!

А душата, почерняла от натрапник,
забил си ноктите изпилени,
плътта – раздира я неистово,
лелее кръвожадно да ранява…

Не ще ви дам да ме погълнете,
заслужихте ли вий наслада,
илюзии измамно цветни
приканящи ме да ви храня с себе си?

Останете там във пясъка
на трънливите цветя дарявайте
живот, от своето страдание,
пребъдвайте и дайте ми покой…

Той най-голямата награда е
за душата гинеща в схватка
смъртна, тя е все дерзаеща
към истинно и вечно святото!