Хистерия

...

Как, защо и кога искам да живея, да умра? Кои са вашите причини? Кое ви мотивира всяка сутрин да ставате от леглото с особена неохота след втората или третата аларма телефона си?

Стоиш неподвижно и гледаш в точка – на тавана, стената, на ръба на оръфаната покривка на масата. Лежиш в леглото си между блаженството от  сутрешната дрямка и вината прокрадваща се в мислите ти, карайки те да се чувстваш като парче от пъзел непасващо никъде,  ненужна бръмка от колективното съзнание на човечеството. Лежиш и си мислиш: „Още един ден изпълнен с толкова ангажименти! Трябва да се стегна и да се почувствам поне за няколко часа зает, бързащ за някъде, пълноценен… Ами ако ги нямаше този куп отговорности? Ако цял ден се търкалях лениво и протяжно в леглото без причина да стана в почивния си ден?!”

Тези думи ме ужасиха дори неизречени, все още кънтящи в главата ми и пронизващо забиващи се като остри отровни шипове в съзнанието ми. Дори вече след двата месеца на психотропно-медкаментозна „диета” все още, откровено казано, не изпитвах удоволствие от  контакт с хора. Престорени любезни усмивки; застинали, почти равнодушни физиономии в градския транспорт; пиянски еуфорични викове из коридорите на общежитието ми; искрени и благи измъчени старчески образи, объркани и разтревожени лица. Смут! Суматохата на градския живот туптящ като ранено сърце на тресящо се из основи общество, разделяно от толкова много, и парадоксално свързано в социални мрежи, „статуси за три дни”, с обсесията всеки да бъде известен, интересен, желан – да блести като коледна елха през юли. Like this, add more “friends”, be the best – Homo neuroticus!

Отегчение! Това е думата описваща може би депресирания  ми вял и притъпено-замислен поглед. А театърът прозира като през парче матово стъкло – замъглени пъплещи фигури зад паравана на суетата!

Съсед, младо свястно момче, 3 години по-малък от мен преди дни ми каза, че отстрани изглеждам  ужасно тъжен. Думите му ме режеха като нож бучка охладено масло – толкова бавно и така привидно лесно, а пронизващо и болезнено. Не, аз не го осъзнавах. Исках да вярвам, че това е просто период , който трябва да се изживее и преодолее по този начин – чрез отегчението от съществуването.

Бях придобил модел на поведение през последната една година „интегриращ” се в новия си курс, което ми носеше, както дивиденти, така и лишения. Изпитвах садистично удоволствие да смущавам и „изтезавам” ментално, психически хората около себе си, не зависимо дали го осъзнават или не – да откривам слабостите им и да ги използвам срещу тях в момент, в който загубвам контрол над човека срещу мен. От заблудения младеж в съседство, който все се обясняваше в любов на коридора в общежитието в опити да склони девойчето от другат а страна „да му пусне”, а аз карайки го да изпитва неудобство и да се черви пред мен и саркастичните ми шеги; през момичето, което тръпнеше седмици наред в опасенията си „да не се изтърва” пред  близките й че съм преспал с нея и колко злепоставящо би било това за нея; до беглите погледи сред колеги и колежки в непознатия ми нов социум в курса на специалността ми – малко флирт, игра на думи, привличане на внимание, щипка пасивна агресивност за респект и обиграна усмивка прикриваща цинична арогантност, усещане за престиж, груба критичност, външен локус на контрола и самодостатъчност. Наред с това обичах имлицитно да привличам вниманието към себе си и да изпитвам наркотично опиянение от превъзходство в социалните си контакти. Някой би го нарекъл нарцисизъм. Знам ли, може би се дължеше на несъзнателен защитен механизъм за самосъхранение и потиснати страхове от евентуални емоционални щети, придружено със създаването на идеализирана идентичност, с която пазя съкровеното и истинското надълбоко в мен, за да не бъде осквернено, омърсено  – един вид превенция на риска от общуване. Учех се от опита си, което разбира се е нещо крайно субективно за всяка личност. Чух някъде „нямало добри и лоши хора, а само различни гледни точки и борба за оцеляване” в изпълнената ни с черно-бели краски действителност.

Контрол! Думата, която бе обсебила хистеричната мутация на личността ми и проникнала през всяка жилка на тялото ми до върха на пръстите. И това наистина ме забавляваше….

Били сте в препълнен автобус . Сядате спокойно и отиграно на първата свободна седалка и се взирате…. Взирате се дълбоко в очите на човека срещу вас – обикновено мъж, жена на средна възраст, младеж с объркан и дезориентиран поглед (но никога старци! Те са прекалено уязвими при тази техника на несловесно влияние). Тогава запазваш абсолютно спокойствие, безизразна лицева експресия отразяваща се в нищото и дълбаеш надълбоко в очите му до мига, в който му се прищява да ти забие един прав или най-малко да се сопне в лицето ти насреща при неопределимо наглия ти поглед. В този миг без капка смут бавно и протяжно извръщаш лицето си встрани към прозореца и след секунди се наслаждаваш на резултатите – стреснат, объркан и смутен стои срещу теб и недоумява дали ти си причината да се чувства така. В „най-добрия случай” можеш да го принудиш да сведе очи към пода и да изпита дискомфорта на невербалния дуел, в който си го въвлякъл без да го желае.

Някои го наричат енергиен вампиризъм, други манипулативно асоциално поведение, а една бивша приятелка със сходни наклонности го бе определила, позовавайки се на учебника си по психопатология като експанзивна психопатия.  Дяволско приятното усещане да имаш или придобиеш контрол над  другия – наркотик за душата! Познато и като чувство за превъзходство, което евентуално може да прерасне в комплекс за същото, прикриващ неудовлетвореното ни чувство за малоценност и уязвимостта ни като човеци, тласкайки ни в една и съща порочна посока на „развитие”, макар и доста често криворазбрано като понятие.

Един мъдър човек преди хилядолетия бе казал: „В древността хората учили, за да се самоусъвършенстват. Днес — за да смаят другите.”  Играят се сценарий след сценарий с главни герои, поддържащи роли, шутове, интелектуалци, мелодраматици, страдалци и „спящи” блажено щастливи невежи. Правилно – щастливи не е в кавички. Кому са нужни?

Прегърбена, кльощава, повехнала бабичка с вехти дрипи мръзне на стълбите пред един подлез в декемврийския мраз и проси парче хляб всред суматоха от равнодушни минувачи … Свят на брутални контрасти, който ние сме създали, осланяйки се на принципа на естествения подбор и прекланяйки се пред Мамона.

А сега…? За мен какво да кажа? Сега съм може би малко по-разлилчен. Най-малкото опитвайки се да бъда себе си, истинският Аз! Преосмислящ отношението си към живота и хората . Няма да вадя генерални изводи или да се напъвам да изръся накаква мъдрост, която никой не би разбрал , но да СПОДЕЛЯ. Уморих се да бъда безупречен, стремглаво задъхан нанякъде с големи очаквания и куфар с тщеславни амбиции. Не!

Няма бъдеще, нито минало… Мигът е важен! Той трябва да бъде грабнат, уловен и изживян пълноценно и съзнателно , защото времето приятели се движи само в една посока, а „съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи” . Робуват на миналото тези в настоящето, които нямат бъдеще.

За въпросите поставени в началото. „ Да бъдеш или да не бъдеш?!”, ако смея, донякъде банално да цитирам знаете кого. Как, защо и кога да живееш, да умреш? В дълга агония, в борба за живот, която в крайна сметка отново среща смъртта. Което води до втория въпрос – защо, заради какво си струва да живееш и умреш? Семейство, близки, приятелство, безпрекословна любов към ближния. На дугото звено  на везната – бленуван вечен покой. Може би така е по-лесно, може би ни е страх да изживеем трудностите, предизвикателствата и несгодите на илюзиорния ни свят.

Как? Лесна, безболезна смърт – цев до главата, да издъхнеш в съня си, бързодействаща  отрова, която ни пренася отвъд? Или другата алтернатива – да се гърчиш, да се бориш до преклонна възраст и да умреш бавно и мъчително в битовизма на живота си. Или „живей бързо, умри млад, бъди красив труп!” Създай, сътвори, остави диря – нещо след себе си на другите – на хората! Тогава нивга не би умрял…

И ако се опитам да синтезирам всичко изречено с нещо кратко в обобщение, но казващо много в допълнение за това откъде сме тръгнали и накъде отиваме:

„Как можем да знаем какво е смъртта, когато не знаем още какво е животът.”

Конфуций