Черен ангел

…

Сянка в мене диша и живее, и умира,
и с шепот тишината как раздира.
Отенъците сиви са за нея цветове,
отрича вси имагинерни богове.

Черен ангел пази ме и ме обича,
през очите му човек е тъй двуличен!
Силует в игра на сенки ме въвлича,
не покварява ме, запазва ме различен.

Денем светлината в себе си попива,
невидим нощем в мрака с мен застива.
В съня минутите текат като река
пресъхнала. Мълчи, подава ми ръка

и дълго с него неуморно бродим
в мъглива нереалност слепешком
и търсим заедно частици от искра
оковани в пелената на нощта.

Проблясъци далечни сякаш грейват,
умират в миг в катранната тъма.
Като светулки водят ни сред самота,
пак се раждам сутрин в празнота.

Ала сам не съм съвсем сега,
когато крача денем по асфалта,
до мене крачи сянка на тъга,
шепти: „Живей, бъди! Умри с душа!“