Мълчание

…

Крясъкът разнася се във вакуум,
плясъкът от смут убива плахом,
език зад зъбите напира и умира –
тишина отвътре задушаваща раздира.

Мълчиш и давиш другия с мълчание,
крещиш и мамиш себе си с търпение.
Изцеждаш бавно и мъчително ридание,
дълбаеш чуждите очи за назидание

за други предварителното наказание,
за теб утеха и фалшивото ухание
на порива на сантиметри разстояние,
неутолен след вси ненужни излияния.

Нима човеците се хранят с човеци,
когато нищо няма помежду им вече?!