Стон

Ах, как болиш ме празнота
ров след ров засждаш във душата
и искаш пак да се крепя
след ударите многобройни на съдбата!

Как тягостно дълбаеш в мен любов
ненасити се да нараняваш…
Завиваш ме не с ласки, а с покров,
съсичайки ме яростно с косата!

Ти по-приличаш на смъртта,
дарявайки парцали тишина.
Гостиш ме с жлъчка и тъга,
а себе си – с мойта суета.

Нахлуваш в мен като река,
опъваш изхабени струни,
не музика, а вопли  самота
изстискваш от металните влакна.