Опортюнизъм като необходимо зло или бунт срещу Мамона

Говорейки за властта в ръцете на политиците, един историк, лорд Актън, казал: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“

„Между капките мини, братле! Ние т’ва поне го можем в България!
Сведена глава сабя не я сече… Що да плюеш срещу стъклото, като
можеш да го замъглиш с дъха си.“

Думите, които съм чувал неведнъж, не само в тия метоафори. Хората
по нашите ширини сякаш сме свикнали да със страха, който ни
управлява в повечето аспекти на действителността ни. От
работодателя ни, който си обира луфтовете за наша сметка, през
охранените ни управленци товарещи нас магаретата, колкото можем
да носим, до банките, монополите и куп други пиявици, дебнещи
удобен момент да се вклинят в джобовете и съзнанията ни и да ги
разкъсат, за да имат повече – власт, пари, контрол, положение и
осъдителен, презрителен и арогантен поглед към онези – излишните.

„Не бойте се от бедните – докато вярват в силата на парите те са
наши. Вижте съседна Гърция, три години вече как протестират, и
промениха ли нещо? Три години, а тук от три дни имаме протести и
вие се насрахте! Три години, приятели, гърците се борят да удържат
стандарта си на живот, бият се с полицията, палят, разбиват,
блокират целия обществен живот и постигнаха ли нещо? Взеха ли
парите от тези които им ги измъкнаха под носа? Получиха ли това за
което се борят? Не, защото и те го чакат от другиго. Смениха
правителство, дори им беше наложен премиер отвън, и те все още
чакат някой да ги чуе, да ги оправи. Все още вярват, че ще уплашат
някого. Колко глупав трябва да си, за да смяташ, че ще накараш да се
страхува от теб някой, когото гледаш в очите за спасение?“
(цитирано от http://neverojatno.wordpress.com/2013/02/14/bunt/)

Бунт на излишните ли бяха протестите последните седмици или
революция на бедните? А съседите ни взимат пример от нас вече –
Сърбия, Босна, Хърватия, Ръмъния! Форумите им преливат от призиви
и ни сочат, но този път ни сочат по различен начин… Нима доживяхме
да бъдем модел за подражание? Гражданите на Европа пробуждат ли
се или е отчаян рев на ранен звяр предусещащ гибелта си?

Преди почти едно хилядолетие цар Самуил получава инфаркт при
вида на ослепените български войници. Сега Б. Борисов почти получи
инфаркт при вида на прогледналите български граждани! Какъв
смущаващ контраст! Властта в народа ли е или една малка
корумпирана клика от него я притежава?

Дж. Б. Шоу дава интересна дефиниция и отчасти опозиция на
Чърчиловата: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с
изключение на всички останали.“ съответно с „Демокрацията
трансформира избора на мнозинството некомпетентни лица в
назначаване на малцинство от корумпирани типове.“

Сега можем ли да бъдем други?

Исландците – най-малобройната нация на Европа (ако не и на света)
доказаха, че чук, шило и манго прави канго. Именно това ни подсказва,
че не бройката е същественото, а съзнанието, куража и упорството да
довършиш започнатото. Те – тия триста хиляди натикаха влиятелни
банкери зад решетките под и въпреки натиска на „обединена“
Европа, получила кървава награда за миротворец на годината в Осло.
Пренаписха конституцията си в интернет под надзора и регулацията
на всеки съзнателен и зрял гражданин, бидейки коректив в процеса
на изковаването на свободата. Промениха системата фундаментално.
Това е пряка демокрация, уважаеми мръзнещи и ревящи по
площадите, ограбени сънародници.

Те го направиха, ние можем ли?

Цитирам по памет афоризъм: „Когато някой богат ти каже: „Всичко
съм си изкарал с много труд и усилия, попитай го – с чий труд, чии
усилия?“

Вменяването на чувство за вина е само един от основните подходи,
чрез които онези имат за наша сметка. А ние все нямаме, все не ни
достига, все сме на ръба на банкрута. Тези думи парадоксално
отекват от другата страна с изразен нюанс на укор и порицание.
Красавицата се оказа звяра…

Ноам Чомски изброява 10 основни начина за манипулация:
1. Отвличане на вниманието.
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за
решаването им.
3. Методът на постепенното прилагане.
4. Отлагане на изпълнението.
5.Отношение към хората като към малки деца.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото
мисленето му.
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира
посредственост.
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на
посредствеността.
9. Засилване на чувство за вина.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си.

Г. Льобон казва: „Тълпата не мисли. Тя само чувства.“ Чувства
покварата, повсеместната корупция, властта на финикийските знаци и
всичко това се трансформира в гняв, сподавена ярост, която се е
разпиляла по мрамор и кал из цялата ни татковина.

Този път можем да помислим…

Гърците с изявения си инстинкт за самосъхранение избухват и
помитата всичко по пътя си при всеки най-нищожен повод да бъдат
ограбени, при всеки счупен „нокът“. Те претендират, че са преките
наследници на демокрацията в чистата й форма. Но демокрация е
имало в Древна Елада при съотношение в обществото на 25 %
свободни граждани и 75 % роби без право на глас и мнение.
Сипаха им, позволиха им! Не, това не бе злорадство приятели, а
проста констатация. Бавно и методично чрез постепенното прилагане
на закони и санкции заробващи овните (да, имаха топки преди ние да
си ги спечелим) и анархичната младеж трошащи всичко по улиците на
Атина. Заробиха ги. Говореше се дори за закон забраняващ стачки,
протести и всякаква производна форма на защита срещу
посегателство над правата и свободите на редови граждани на
хуманна демократична Европа.

Този път при нас може ли да бъде различно…?

И макар да се отплеснах от заглавието на статията и заговрих за
революция на масите едно е ясно – опортюнизмът не е панацея за
проблемите ни. Той само ни кара клекнем до момента на абсолютна
анихилация на гражданските ни права.

„Со кротце, со благо…“ со малко кютек, може този път в допълнение.
Може би е настъпило времето да покажем от коя страна на сопата
сме. Може би е назрял момента да си вземем онова, което е по право
наше. Да смажем от бой с буровкси колан (фрагмент от „Срещи с
Буров“, Михаил Памукчиев) всеки Алкесандър Цанков, облещил се
ехидно за златните наполеони на старите ни измъчени майки, даващи
ни всичко, за да ни извлекат от мизерията, за да бъдем и да имаме. В
навечерието на 3-ти март – националния ни празник, бихме могли да
спечелим свободата си отново! Можем ли…?

И така недай си Боже до следващата дълга и продължителна
летаргия на масите. Така до следващия бунт на излишните…