Отрова

Сладко-горчива наливаш отрова
в душа опиянена с прибрани нокти,
измъчваш бавно и я завиваш с покрова,
неусетно затъваща дебнеш я кротко.

Своите остриш с усмивка подмолна,
къдрици приглаждаш с хищна походка,
незаситени страсти храниш фриволно,
разстилаш след себе си готически нотки.

Мрака, дяволе, подире си влачиш.
Нима не нахрани душата си празна?
Гарванът чер зарад тебе грачи.
Подла сянка край тебе крачи…

Метала ковеш, докато е горещ,
кръвта в гърлото ти се лее топла.
Жертва приканваш в жаровитата пещ,
нагло крадеш любовни вопли.

Стон

Ах, как болиш ме празнота
ров след ров засждаш във душата
и искаш пак да се крепя
след ударите многобройни на съдбата!

Как тягостно дълбаеш в мен любов
ненасити се да нараняваш…
Завиваш ме не с ласки, а с покров,
съсичайки ме яростно с косата!

Ти по-приличаш на смъртта,
дарявайки парцали тишина.
Гостиш ме с жлъчка и тъга,
а себе си – с мойта суета.

Нахлуваш в мен като река,
опъваш изхабени струни,
не музика, а вопли  самота
изстискваш от металните влакна.

Мълчание

…

Крясъкът разнася се във вакуум,
плясъкът от смут убива плахом,
език зад зъбите напира и умира –
тишина отвътре задушаваща раздира.

Мълчиш и давиш другия с мълчание,
крещиш и мамиш себе си с търпение.
Изцеждаш бавно и мъчително ридание,
дълбаеш чуждите очи за назидание

за други предварителното наказание,
за теб утеха и фалшивото ухание
на порива на сантиметри разстояние,
неутолен след вси ненужни излияния.

Нима човеците се хранят с човеци,
когато нищо няма помежду им вече?!

Dark angel

….

Shade lives and breathes, and dies within
the silence torn apart by me.
To it gray hues are colors,
defies each god and goddess.

Dark angel guards me, loves me,
faceless people through its eyes…
In games of shadows Shade involves me,
doesn’t taint me – makes me matchless.

Devours all the light within,
at night by me subsides unseen.
Asleep, as a drying river minutes flow,
„Take my hand – it says – and come…“

and both we wandered restless
in mist-illusion, blindly walking,
for sparkles searching breathless,
fettered in the vault of night.

As if  flashes glitter into space
dying lifeless into pitchy darkness.
Fireflies – they lead in desolation!
I’m born again in morn, not faceless…

But not alone! I am complete
when walking down alone the street
a mournful shadow walks and whispers:
„Remain alive, but die with reason!“

Черен ангел

…

Сянка в мене диша и живее, и умира,
и с шепот тишината как раздира.
Отенъците сиви са за нея цветове,
отрича вси имагинерни богове.

Черен ангел пази ме и ме обича,
през очите му човек е тъй двуличен!
Силует в игра на сенки ме въвлича,
не покварява ме, запазва ме различен.

Денем светлината в себе си попива,
невидим нощем в мрака с мен застива.
В съня минутите текат като река
пресъхнала. Мълчи, подава ми ръка

и дълго с него неуморно бродим
в мъглива нереалност слепешком
и търсим заедно частици от искра
оковани в пелената на нощта.

Проблясъци далечни сякаш грейват,
умират в миг в катранната тъма.
Като светулки водят ни сред самота,
пак се раждам сутрин в празнота.

Ала сам не съм съвсем сега,
когато крача денем по асфалта,
до мене крачи сянка на тъга,
шепти: „Живей, бъди! Умри с душа!“

Сън

Дали накрая се събудих? 
Или в съня си още тъна?
Говоря си с някой уж,
огледалото голяма е заблуда.

В съзнанието толкоз време няма думи,
ражда непонятни точки, запетаи.
Мълчание – въпрос неотговорен,
и тайните дори си имат тайни.

Сънят ту сладък, ту горчи,
от истината по-реален е дори
и паднеш ли във него не боли,
дали да се събудя? Надали…

Очите се затварят – съществуваш
и в другата вселена го откриваш,
онуй, дето ти липсва и сънуваш
как празнината в себе си покриваш.

Дали сънуваш, че си пеперуда
или тя сънува, че е теб?
Летиш и сякаш там будуваш
и отново чакаш да заспиш.

 

Тишина

...

Ти креещ спомен в сумрака сивей,
безплътен дим пропиващ се в мен.
Угасналата свещ кат’ струпей –
раната ми – незараснал спомен.

Огън ли? Намирам пепел само
рееща се във пространство празно
от урната изсипана спонтанно.
Пак сърцето ми умира бавно!

Как мразя да обичам силно!
Тишина – звучиш ми тъй сакрално
и пак си тук, макар банално
ти нивга не прегръщаш театрално.

Истинска си и не е напразно
твоето присъствие ридайно.
Отнемаш много, даваш малко
и все усмихваш се потайно.

Тиктакаш и шептиш ми време,
с охота чакаш да умре деня.
Изпълваш нощите с мъчение,
даряваш в изобилие търпение.

Търпението да преглътнем залък-
животът – в лишеи обрасъл камък!

Хистерия

...

Как, защо и кога искам да живея, да умра? Кои са вашите причини? Кое ви мотивира всяка сутрин да ставате от леглото с особена неохота след втората или третата аларма телефона си?

Стоиш неподвижно и гледаш в точка – на тавана, стената, на ръба на оръфаната покривка на масата. Лежиш в леглото си между блаженството от  сутрешната дрямка и вината прокрадваща се в мислите ти, карайки те да се чувстваш като парче от пъзел непасващо никъде,  ненужна бръмка от колективното съзнание на човечеството. Лежиш и си мислиш: „Още един ден изпълнен с толкова ангажименти! Трябва да се стегна и да се почувствам поне за няколко часа зает, бързащ за някъде, пълноценен… Ами ако ги нямаше този куп отговорности? Ако цял ден се търкалях лениво и протяжно в леглото без причина да стана в почивния си ден?!”

Тези думи ме ужасиха дори неизречени, все още кънтящи в главата ми и пронизващо забиващи се като остри отровни шипове в съзнанието ми. Дори вече след двата месеца на психотропно-медкаментозна „диета” все още, откровено казано, не изпитвах удоволствие от  контакт с хора. Престорени любезни усмивки; застинали, почти равнодушни физиономии в градския транспорт; пиянски еуфорични викове из коридорите на общежитието ми; искрени и благи измъчени старчески образи, объркани и разтревожени лица. Смут! Суматохата на градския живот туптящ като ранено сърце на тресящо се из основи общество, разделяно от толкова много, и парадоксално свързано в социални мрежи, „статуси за три дни”, с обсесията всеки да бъде известен, интересен, желан – да блести като коледна елха през юли. Like this, add more “friends”, be the best – Homo neuroticus!

Отегчение! Това е думата описваща може би депресирания  ми вял и притъпено-замислен поглед. А театърът прозира като през парче матово стъкло – замъглени пъплещи фигури зад паравана на суетата!

Съсед, младо свястно момче, 3 години по-малък от мен преди дни ми каза, че отстрани изглеждам  ужасно тъжен. Думите му ме режеха като нож бучка охладено масло – толкова бавно и така привидно лесно, а пронизващо и болезнено. Не, аз не го осъзнавах. Исках да вярвам, че това е просто период , който трябва да се изживее и преодолее по този начин – чрез отегчението от съществуването.

Бях придобил модел на поведение през последната една година „интегриращ” се в новия си курс, което ми носеше, както дивиденти, така и лишения. Изпитвах садистично удоволствие да смущавам и „изтезавам” ментално, психически хората около себе си, не зависимо дали го осъзнават или не – да откривам слабостите им и да ги използвам срещу тях в момент, в който загубвам контрол над човека срещу мен. От заблудения младеж в съседство, който все се обясняваше в любов на коридора в общежитието в опити да склони девойчето от другат а страна „да му пусне”, а аз карайки го да изпитва неудобство и да се черви пред мен и саркастичните ми шеги; през момичето, което тръпнеше седмици наред в опасенията си „да не се изтърва” пред  близките й че съм преспал с нея и колко злепоставящо би било това за нея; до беглите погледи сред колеги и колежки в непознатия ми нов социум в курса на специалността ми – малко флирт, игра на думи, привличане на внимание, щипка пасивна агресивност за респект и обиграна усмивка прикриваща цинична арогантност, усещане за престиж, груба критичност, външен локус на контрола и самодостатъчност. Наред с това обичах имлицитно да привличам вниманието към себе си и да изпитвам наркотично опиянение от превъзходство в социалните си контакти. Някой би го нарекъл нарцисизъм. Знам ли, може би се дължеше на несъзнателен защитен механизъм за самосъхранение и потиснати страхове от евентуални емоционални щети, придружено със създаването на идеализирана идентичност, с която пазя съкровеното и истинското надълбоко в мен, за да не бъде осквернено, омърсено  – един вид превенция на риска от общуване. Учех се от опита си, което разбира се е нещо крайно субективно за всяка личност. Чух някъде „нямало добри и лоши хора, а само различни гледни точки и борба за оцеляване” в изпълнената ни с черно-бели краски действителност.

Контрол! Думата, която бе обсебила хистеричната мутация на личността ми и проникнала през всяка жилка на тялото ми до върха на пръстите. И това наистина ме забавляваше….

Били сте в препълнен автобус . Сядате спокойно и отиграно на първата свободна седалка и се взирате…. Взирате се дълбоко в очите на човека срещу вас – обикновено мъж, жена на средна възраст, младеж с объркан и дезориентиран поглед (но никога старци! Те са прекалено уязвими при тази техника на несловесно влияние). Тогава запазваш абсолютно спокойствие, безизразна лицева експресия отразяваща се в нищото и дълбаеш надълбоко в очите му до мига, в който му се прищява да ти забие един прав или най-малко да се сопне в лицето ти насреща при неопределимо наглия ти поглед. В този миг без капка смут бавно и протяжно извръщаш лицето си встрани към прозореца и след секунди се наслаждаваш на резултатите – стреснат, объркан и смутен стои срещу теб и недоумява дали ти си причината да се чувства така. В „най-добрия случай” можеш да го принудиш да сведе очи към пода и да изпита дискомфорта на невербалния дуел, в който си го въвлякъл без да го желае.

Някои го наричат енергиен вампиризъм, други манипулативно асоциално поведение, а една бивша приятелка със сходни наклонности го бе определила, позовавайки се на учебника си по психопатология като експанзивна психопатия.  Дяволско приятното усещане да имаш или придобиеш контрол над  другия – наркотик за душата! Познато и като чувство за превъзходство, което евентуално може да прерасне в комплекс за същото, прикриващ неудовлетвореното ни чувство за малоценност и уязвимостта ни като човеци, тласкайки ни в една и съща порочна посока на „развитие”, макар и доста често криворазбрано като понятие.

Един мъдър човек преди хилядолетия бе казал: „В древността хората учили, за да се самоусъвършенстват. Днес — за да смаят другите.”  Играят се сценарий след сценарий с главни герои, поддържащи роли, шутове, интелектуалци, мелодраматици, страдалци и „спящи” блажено щастливи невежи. Правилно – щастливи не е в кавички. Кому са нужни?

Прегърбена, кльощава, повехнала бабичка с вехти дрипи мръзне на стълбите пред един подлез в декемврийския мраз и проси парче хляб всред суматоха от равнодушни минувачи … Свят на брутални контрасти, който ние сме създали, осланяйки се на принципа на естествения подбор и прекланяйки се пред Мамона.

А сега…? За мен какво да кажа? Сега съм може би малко по-разлилчен. Най-малкото опитвайки се да бъда себе си, истинският Аз! Преосмислящ отношението си към живота и хората . Няма да вадя генерални изводи или да се напъвам да изръся накаква мъдрост, която никой не би разбрал , но да СПОДЕЛЯ. Уморих се да бъда безупречен, стремглаво задъхан нанякъде с големи очаквания и куфар с тщеславни амбиции. Не!

Няма бъдеще, нито минало… Мигът е важен! Той трябва да бъде грабнат, уловен и изживян пълноценно и съзнателно , защото времето приятели се движи само в една посока, а „съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи” . Робуват на миналото тези в настоящето, които нямат бъдеще.

За въпросите поставени в началото. „ Да бъдеш или да не бъдеш?!”, ако смея, донякъде банално да цитирам знаете кого. Как, защо и кога да живееш, да умреш? В дълга агония, в борба за живот, която в крайна сметка отново среща смъртта. Което води до втория въпрос – защо, заради какво си струва да живееш и умреш? Семейство, близки, приятелство, безпрекословна любов към ближния. На дугото звено  на везната – бленуван вечен покой. Може би така е по-лесно, може би ни е страх да изживеем трудностите, предизвикателствата и несгодите на илюзиорния ни свят.

Как? Лесна, безболезна смърт – цев до главата, да издъхнеш в съня си, бързодействаща  отрова, която ни пренася отвъд? Или другата алтернатива – да се гърчиш, да се бориш до преклонна възраст и да умреш бавно и мъчително в битовизма на живота си. Или „живей бързо, умри млад, бъди красив труп!” Създай, сътвори, остави диря – нещо след себе си на другите – на хората! Тогава нивга не би умрял…

И ако се опитам да синтезирам всичко изречено с нещо кратко в обобщение, но казващо много в допълнение за това откъде сме тръгнали и накъде отиваме:

„Как можем да знаем какво е смъртта, когато не знаем още какво е животът.”

Конфуций

Контраст

...

Отколешно живеем всред контрасти,
опитваме се сякаш да обичаме.
Стъклото гладко дращим с нокти –
с ненавист другите отричаме!

Сред въртоп от мисли, чувства
играем си с човешки страсти.
Суетата като наркотик изстисква,
най-святото у нас притиска!

Саксии чупим със фиданки немощни,
изпечената глина на парчета тръпне,
остава ни надеждата привидна –
цвете в разпиляна пръст да не изсъхне.

Любов е дефицитна стока,
свикнали сме да купуваме наслада
вместо, впива се в плътта ни смока,
горим връз вдигната от нази клада.

Можем ли да бъдем от коприна гънка?
Малка светлинка наместо сянка –
клечка от кибрит искри и топли
повече от пламъците – гневни вопли!

Дори сърцето да е пълно с болка
живей, люби и не очаквай – колко?
Макар и другият да дава малко
не губиш нищо, а печелиш толкоз!

Копнеж

...

Дави се сърцето във копнеж,
свиват се гърдите в гърч,
трепет вехне без метеж –
дървото голо всред проливен дъжд!

Мисли се заплитат и залитат
колебливо, не смеят да опитат
ухание омайно – пролет,
клони нервно се преплитат!

Вяра имам, мира нямам
да покажа колко слаб ме правиш,
от поглед и усмивка се примамвам
тръпна с топлота да ме погалиш.

Сетивата замъглени, притъпени
чувствата – остават затаени.
Надеждата е цвят повехнал,
тъгата – плод от клон притихнал

натежава, чака горко есен,
пада и превръща се във плесен.
Веят се листата, пожълтяват
и за свежи цветове мечтаят…