На един приятел

....

Ти, казваш, купил си една от тия къщи,
напуснати от жителите им на село,
и отсега ще можеш да твориш спокойно,
далече от града и суетите градски.

Учудвам се, приятелю, на твойта грешка:
ти с твойта съвест там покой не ще намериш.
Обезлюдените места са неспокойни,
със призраци е пълна всяка стара къща.

Прпуквали, разправяш, дървените стълби,
припукват не от дървояди, а от стъпки
и туй, що мислиш вой на вятъра в комина,
е плач отчаян на души осиротели.

И скоро в някоя от твойте дълги нощи,
предчувствам, ти ще ги видиш как се връщат
през двора опустял под месечина пълна
в заграбената им от тебе родна къща.

© 1976 Атанас Далчев

Ти познаваш този миг

Часовете капят върху пода.
Ти не спиш и слушаш сред нощта
стоновете кротки на комода
и бръмчението на съня.

В тъмнината лудо профучава
като вихър бърз автомобил,
хвърля сенките на пътя право
в стаята и отминава в миг.

Стига той, за да раздвижи – светъл –
заедно със голите стени
и това, което във сърцето
си събирал мълком толкоз дни.

Ти познаваш този миг единствен
и под лампата във своя кът
жънеш тежки посеви от мисли
и следиш как думите растат.

И когато скитниците морни
се завръщат призори дома,
виждат още твоя тих прозорец
да гори в нощта.

1934                 Атанас Далчев

Камък

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

1927 г. Атанас Далчев

ДИВ БУРЕН

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.

Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.

А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.

1974                                      Атанас Далчев