Суета

Ти подмолна, похотлива стара дружко,
колко заслепени и изгубени души похлъзна,
галиш гръд кат’ бляскава бодлива брожка,
в пустите и празните сърца как не измръзна?

Дереш и женските очи, и его мъжко,
нищо не умее да те смаже и не дръзва.
Ти не си ни чужда, нито близка,
ти си сянката на дим от свещ изгаснала.

Ти обичаш да ни храниш бавно, неусетно.
Ти ни тровиш тъй внезапно, безхаберно.
Ти ни пращаш да преследваме миражи
на мечти и бляновете камуфлажни.

Ти не си приятелка, а воайорка,
наливаща си огън в сърца безбожни.
Ти – измама разпозната от малцина,
ти бонбона в бляскав целофан си за мнозина.

***

Хора празни, тъжни, кисели се реят ниско над земята,
угрижени, умислени, потънали в кълчища от тревоги
живеят, искат… гонят хвърчила и пеперуди над тревата-
многоцветни, шарени, фалшиви, всякакви и много.

Спомен

И след поредната любов оставаш
сам цигарите си да броиш.
След поредна трепет искаш
да спреш отново да кървиш.

Празно е и пусто, и ужасно
след любов да търсиш друга –
по-истинска, по-вярна, по-прекрасна
и в сърцето ти да не засажда мъка.

Ала липсва ти вкуса предишен
на момиче с пеперуди във косите,
усмирила порив мним и хищен,
но оставила сам къс месо в гърдите…

Някой друг

 

 

А е толкоз страшно и невероятно да зърнеш образ непознат,

в стъклото, гледайки те от стената, виждащо не маската… а някой друг!

 
И тръпки те побиват, щом срещнеш поглед с непознат,

дълбаеш и оставаш все объркан! Има някой… но е някой друг!

 

Остава там зад зениците странни, взиращи се във натрапник,

и няма отговори прости. Просто взираш се във някой друг!

 

Някой друг се настанил удобно, където трябва да си ти,

дразниш се и ровиш във очите, ала само огледалото трепти .

 

И осъзнаваш, няма друг – стоиш под лампата и бдиш,

виждаш другия зад паравана – него виждаш или себе си?!

Вече

Вече ми липсваш и вече тъжа,
вече далече е времето с теб,
вече изтече като миг зимата,
вече изрече тез думи за край.

Вече си мисля за другия път,
когато разминем се по тротоара,
вече обикнах те и не тъжа,
липсваш ми вече, но ще заспя…

В съня ще съм с теб и ще те прегръщам,
в съня ще те търся до мен за утеха.
В съня ще те има, но  не и наяве-
наяве усмихвам се пак и мълча.

Мълча, а изричам толкова думи,
толкова думи със повод и без.
Остави следата си в мене момиче,
остави във мене да светят слънца.

Няма да кажа довиждане вече,
когато разминем се по тротоара,
ще кажа обичам те, слънчице, вече
и няма да спра да го чувствам това!

Падение

Биеш ли се със чудовища
понякога сред тях се губиш.
Виждаш ли света във сиво
цветовете са излишен лукс.

Със скота в калта затъваш –
воня на тор със вкус на плевели!
Вперил поглед към звездите
очи надолу не извръщай никога!

„Не пораствaй, – казват ти – капан е!“
Ала не е избор, а е улица задънена.
Не разбираме живота, а смъртта ни плаши.
Живеем или всеки миг умираме?

Да си мъртъв или да не знаеш, че си жив.
Да мечтаеш е опасно, но нали безплатно е?
Трудно се отсява зърното от плява,
но кюспето не е вкусно като него.

Остава ти навярно и насладата
на вкус познат, горчив, банален –
от смесените пот и кръв по устните –
дар понякога, понякога проклятие!

Отрова

Сладко-горчива наливаш отрова
в душа опиянена с прибрани нокти,
измъчваш бавно и я завиваш с покрова,
неусетно затъваща дебнеш я кротко.

Своите остриш с усмивка подмолна,
къдрици приглаждаш с хищна походка,
незаситени страсти храниш фриволно,
разстилаш след себе си готически нотки.

Мрака, дяволе, подире си влачиш.
Нима не нахрани душата си празна?
Гарванът чер зарад тебе грачи.
Подла сянка край тебе крачи…

Метала ковеш, докато е горещ,
кръвта в гърлото ти се лее топла.
Жертва приканваш в жаровитата пещ,
нагло крадеш любовни вопли.

Стон

Ах, как болиш ме празнота
ров след ров засждаш във душата
и искаш пак да се крепя
след ударите многобройни на съдбата!

Как тягостно дълбаеш в мен любов
ненасити се да нараняваш…
Завиваш ме не с ласки, а с покров,
съсичайки ме яростно с косата!

Ти по-приличаш на смъртта,
дарявайки парцали тишина.
Гостиш ме с жлъчка и тъга,
а себе си – с мойта суета.

Нахлуваш в мен като река,
опъваш изхабени струни,
не музика, а вопли  самота
изстискваш от металните влакна.

Мълчание

…

Крясъкът разнася се във вакуум,
плясъкът от смут убива плахом,
език зад зъбите напира и умира –
тишина отвътре задушаваща раздира.

Мълчиш и давиш другия с мълчание,
крещиш и мамиш себе си с търпение.
Изцеждаш бавно и мъчително ридание,
дълбаеш чуждите очи за назидание

за други предварителното наказание,
за теб утеха и фалшивото ухание
на порива на сантиметри разстояние,
неутолен след вси ненужни излияния.

Нима човеците се хранят с човеци,
когато нищо няма помежду им вече?!

Черен ангел

…

Сянка в мене диша и живее, и умира,
и с шепот тишината как раздира.
Отенъците сиви са за нея цветове,
отрича вси имагинерни богове.

Черен ангел пази ме и ме обича,
през очите му човек е тъй двуличен!
Силует в игра на сенки ме въвлича,
не покварява ме, запазва ме различен.

Денем светлината в себе си попива,
невидим нощем в мрака с мен застива.
В съня минутите текат като река
пресъхнала. Мълчи, подава ми ръка

и дълго с него неуморно бродим
в мъглива нереалност слепешком
и търсим заедно частици от искра
оковани в пелената на нощта.

Проблясъци далечни сякаш грейват,
умират в миг в катранната тъма.
Като светулки водят ни сред самота,
пак се раждам сутрин в празнота.

Ала сам не съм съвсем сега,
когато крача денем по асфалта,
до мене крачи сянка на тъга,
шепти: „Живей, бъди! Умри с душа!“