Сън

Дали накрая се събудих? 
Или в съня си още тъна?
Говоря си с някой уж,
огледалото голяма е заблуда.

В съзнанието толкоз време няма думи,
ражда непонятни точки, запетаи.
Мълчание – въпрос неотговорен,
и тайните дори си имат тайни.

Сънят ту сладък, ту горчи,
от истината по-реален е дори
и паднеш ли във него не боли,
дали да се събудя? Надали…

Очите се затварят – съществуваш
и в другата вселена го откриваш,
онуй, дето ти липсва и сънуваш
как празнината в себе си покриваш.

Дали сънуваш, че си пеперуда
или тя сънува, че е теб?
Летиш и сякаш там будуваш
и отново чакаш да заспиш.

 

Тишина

...

Ти креещ спомен в сумрака сивей,
безплътен дим пропиващ се в мен.
Угасналата свещ кат’ струпей –
раната ми – незараснал спомен.

Огън ли? Намирам пепел само
рееща се във пространство празно
от урната изсипана спонтанно.
Пак сърцето ми умира бавно!

Как мразя да обичам силно!
Тишина – звучиш ми тъй сакрално
и пак си тук, макар банално
ти нивга не прегръщаш театрално.

Истинска си и не е напразно
твоето присъствие ридайно.
Отнемаш много, даваш малко
и все усмихваш се потайно.

Тиктакаш и шептиш ми време,
с охота чакаш да умре деня.
Изпълваш нощите с мъчение,
даряваш в изобилие търпение.

Търпението да преглътнем залък-
животът – в лишеи обрасъл камък!

Контраст

...

Отколешно живеем всред контрасти,
опитваме се сякаш да обичаме.
Стъклото гладко дращим с нокти –
с ненавист другите отричаме!

Сред въртоп от мисли, чувства
играем си с човешки страсти.
Суетата като наркотик изстисква,
най-святото у нас притиска!

Саксии чупим със фиданки немощни,
изпечената глина на парчета тръпне,
остава ни надеждата привидна –
цвете в разпиляна пръст да не изсъхне.

Любов е дефицитна стока,
свикнали сме да купуваме наслада
вместо, впива се в плътта ни смока,
горим връз вдигната от нази клада.

Можем ли да бъдем от коприна гънка?
Малка светлинка наместо сянка –
клечка от кибрит искри и топли
повече от пламъците – гневни вопли!

Дори сърцето да е пълно с болка
живей, люби и не очаквай – колко?
Макар и другият да дава малко
не губиш нищо, а печелиш толкоз!

Копнеж

...

Дави се сърцето във копнеж,
свиват се гърдите в гърч,
трепет вехне без метеж –
дървото голо всред проливен дъжд!

Мисли се заплитат и залитат
колебливо, не смеят да опитат
ухание омайно – пролет,
клони нервно се преплитат!

Вяра имам, мира нямам
да покажа колко слаб ме правиш,
от поглед и усмивка се примамвам
тръпна с топлота да ме погалиш.

Сетивата замъглени, притъпени
чувствата – остават затаени.
Надеждата е цвят повехнал,
тъгата – плод от клон притихнал

натежава, чака горко есен,
пада и превръща се във плесен.
Веят се листата, пожълтяват
и за свежи цветове мечтаят…

Стъклен блян

....

Думите се леят изведро,
чувствата умират зад стъкло,
в съд кристален са осъдени
да креят бавно като дънери,

сухи и прогнили на места,
както сърцата пълни със тъга.
Филизи не разлистват се сами
нивга напоявани с сълзи.

Очи затварят се – не искат
да усетят топли мисли.
Ръце бленуват да докосват,
по овали стъклени се плъзват.

В течността ефирна – златна рибка,
утаила се на дъното мътилка –
блянове и страстите, уж лишни
размътват спомени предишни.

Стойността на златото тежи
щом в гърдите нечии тупти.
Сама пробитата монета
е единствено за себе си утеха.

Две листа

Празна е на туй дърво короната -
в летен мор и жега чезне,
тъжно веят се листа във клоните,
вечно търсят те прегръдка нежна.

И как страхът изпълва жилките,
набили се в зелена плът ефирна -
гинещи във хладната целувка -
зъл бриз дели ги и почти събира.

И трудно им е да си шепнат обич
всред баналната игра на маски.
Тоз шепот не достига през тълпата
при този, който заслужава ласки. 

Всеки лист към слънцето се пъчи,
от лъчите жадно иска да засуче.
Нима сами ще да се сгряват?
Нима сами накрая падат?

Колко гласове разнасят се
а заедно тъй малко значат те!
В блян за тишина опитват се
два, да заглушат със стона другите. 

На клон един са две листа,
разделени чакат те дъжда
и се откъсват като от тетрадки
под напора на неми, тъжни капки.

До дърво самотно и забравено
долу, там сред корените сплетени
две листа са вече заедно,
заедно, ала в калта погребани...

Сила

…

Силата процежада се през болка,
през камък, както се процежда жлъчка
кипяща във кръвта натровена,
излива се в градина с кактуси.

Стискам в яростта си, гушата
на демона във мен надигащ се,
да го смажа – плод прогнил на пясъка,
как жадно смуче лимфата през вените,

изсъхва мигом и пропива се
от глинестата рохка почва,
всяка капка се просмуква там
дълбоко в пресипналото гърло,

яростта ми само припозната е –
стона ми разбира, а руши
като езикът дързък, поразяващ
всеки блазнил се да ме познае.

Ах, само да изтръгна коренищата
на събралата се горест в камъка!
Нима поят се със есенция
от дървото на живот, разлистено?!

А душата, почерняла от натрапник,
забил си ноктите изпилени,
плътта – раздира я неистово,
лелее кръвожадно да ранява…

Не ще ви дам да ме погълнете,
заслужихте ли вий наслада,
илюзии измамно цветни
приканящи ме да ви храня с себе си?

Останете там във пясъка
на трънливите цветя дарявайте
живот, от своето страдание,
пребъдвайте и дайте ми покой…

Той най-голямата награда е
за душата гинеща в схватка
смъртна, тя е все дерзаеща
към истинно и вечно святото!

Мозайка

…

И се пръсвам на милиони стъкълца
всяка част изтръпва във екстаз,
отде таз тръпка - не разбрах,
отвътре сякаш натрошен елмаз.

От черно кат' катран до млечно бяло
сърцето ми се гърчи онемяло,
но стискам краищата здраво -
въглен в плам и камък хладен.

Сковавам се кат' буца лед и пламвам
през всяка клетка и през всяка пора,
като скреж превръщащ се във капка
на зимното стъкло на топла стая.

И какпката гори тогава
все още непревърнала се в пара,
почти в несвяст и във омая
кипи кръвта като живачна пяна.

Изстива бавно и се закалява
стоманата извадена от клада,
свисти в агония и страда
и в хилядите какпки се събрала

искрящата вода превъплащава
груб метал във бкяскава фасада,
но душата пак изтерзана изгаря
под броня на усмивка обиграна.

Мозайката в мене разпиляна
остава вън привидно цяла!

Реквием

Объркан свят,
объркани животни,
лутащи се през пустиня,
на мисли разпилeни в мрака,

на душите мъртви, избледнели
вси прободени с безброй игли.
И стъклени очи ме гледат –
празни са – ковчег мъртвешки.

Взират се в безпорядък,
застинали във самотата.
Празни хора виждам само,
празни като мен черупки.

Свивам се в себе си чакам
някой да ми каже: виждам
сам си, но не си самотен,
аз съм тук да те прегърна.

Да изтрия тишината гробна,
макар и да сме миди кухи
искам с нещо нежно, мило
да запълня в тебе празнотата.

Виж! Усмивка на лицето,
но очите хладни пак немеят
и не знаят що да кажат.
Искам да ми кажат, че обичат!

Искам да почувствам топлината,
пазена за мене само
и като подарък дълго чакан
да ме засипе като мощна буря.

Да изтръгне в мен горчивината,
да я отвее, както бриза морски
и наместо мида празна
да забие там сърцето!

Да се чувствам жив и дишащ
истинската обич на човека
у комуто виждам само
поглед стъклен в полумрака.

В суета и студ потънали души,
не търсят истинското, а театър!
Живот ли?! Смешна постановка
на тез наричащи се хора!

Човек е истинска и силна дума,
ала девалвира в сивотата
на душите и сърцата,
дето ужким могат да обичат!

Времето

Уж времето лекува чух,
уж болката умира с дните,
очаквах облекчение, не идва
и нощем окото ми не мигва.

Живея в настоящето на минало,
търся грешките изстинали,
нямам отговор за всичко,
чакам да остане мъртва птичка

онова, дето ме кара да летя,
а нямам сили да вървя,
стъпвам по пътека неотъпкана,
вълните се разбиват в пристана,

в пристана на спомени изсъхнали,
в съзнанието си късам бурени,
поливайки с горчивината смътното-
загнездили се плевели в безплътното.

Не ща да се задавям в мислите,
искам да съм себе си, предишния,
не ща да се подвежадам по заблуди
неистински осмисляли деня ми.

А времето тече си пак в посоката
изконна, без да подозира мъката
тъй хладно се събрала във сърцето
на момчето, реело се някога в небето.