Доверие

Събуждаш се поредната сутрин и се питаш: „Днес дали ще бъде шах или „Не се сърди човече”?
Всеки ден различна игра.. понякога с хората уж до болка ти познати, понякога с нови лица – сиви, след време обагрени от цветовете на съдбата, която четеш в очите им. Правилата се менят и дебнеш момента в, който срещаш непознати фигури на терена, преследващи мечти, пари, вещи, себе си… Преследвани от неволи, страхове и от самите себе си. Игра, от която всички излизат по-малко живи и малко по малко убивани от илюзиите на животите си в паузи, недомлъвки… В неспирно препускане и въртене на спицованата кръгла решетка, отворена от двете си страни и затворена за тези препускащи в нея. Страхът си остава все същия – оцеляване с цената на падналите фигурки встрани… А паднали напразно няма. Остават само по-сами ония оцелелите… и бягат в това проклето колело.

И ти стоиш отстрани и наблюдаваш в ролята на безмълвна пешка. Съзираш падащи около теб топове, офицери, мними царе и царици, изплюти от вихрушката на прогреса и просперитета и захвърлени на бунището на позора. Тъжни клоуни, самозабравили се властолюбци, самодоволни чревоугодници-измекяри, дребни тарикати и останалите встрани щастливи неудачници.  За всекиго по нещо, за всеки място под минорния блясък на полумесеца в беззвездната нощ.

Доверието е подмолна променлива и константа едновременно. Реално понятие, а сюрреалистична ценност. И като въздуха всеки се нуждае от него, а никой не е способен да го опише, докосне или обясни.
Мощни протестни слогани, отекващи от шепа повярвали си млади хора остават пренебрегнати, заради същите достатъчно млади, за да знаят всичко, да променят, да укорят всичко и всички, за да теглят чертата в безпорядъка и уж да започнат начисто. И след хаоса на един опорочен бутафорен метеж остават само гневните думи… боядисани от някой зад кадър. Просто думи – прости думи, но делата липсват.  Това, драги не е жалка политическа сатира. Дори не е политическа… Дори не е сатира. Това е духовна… или по-скоро бездуховната гротеска на онова, което все търсим в другите, а никога не се осмеляваме да не играем на сигурно. Защото другите не разбират доверието – те търгуват с него. Защото най-оскъдното носи най-много дивиденти.

Но, уви! Тези, попаднали в „колелото на хамстера” не умеят да търгуват с него…

Опортюнизъм като необходимо зло или бунт срещу Мамона

Говорейки за властта в ръцете на политиците, един историк, лорд Актън, казал: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“

„Между капките мини, братле! Ние т’ва поне го можем в България!
Сведена глава сабя не я сече… Що да плюеш срещу стъклото, като
можеш да го замъглиш с дъха си.“

Думите, които съм чувал неведнъж, не само в тия метоафори. Хората
по нашите ширини сякаш сме свикнали да със страха, който ни
управлява в повечето аспекти на действителността ни. От
работодателя ни, който си обира луфтовете за наша сметка, през
охранените ни управленци товарещи нас магаретата, колкото можем
да носим, до банките, монополите и куп други пиявици, дебнещи
удобен момент да се вклинят в джобовете и съзнанията ни и да ги
разкъсат, за да имат повече – власт, пари, контрол, положение и
осъдителен, презрителен и арогантен поглед към онези – излишните.

„Не бойте се от бедните – докато вярват в силата на парите те са
наши. Вижте съседна Гърция, три години вече как протестират, и
промениха ли нещо? Три години, а тук от три дни имаме протести и
вие се насрахте! Три години, приятели, гърците се борят да удържат
стандарта си на живот, бият се с полицията, палят, разбиват,
блокират целия обществен живот и постигнаха ли нещо? Взеха ли
парите от тези които им ги измъкнаха под носа? Получиха ли това за
което се борят? Не, защото и те го чакат от другиго. Смениха
правителство, дори им беше наложен премиер отвън, и те все още
чакат някой да ги чуе, да ги оправи. Все още вярват, че ще уплашат
някого. Колко глупав трябва да си, за да смяташ, че ще накараш да се
страхува от теб някой, когото гледаш в очите за спасение?“
(цитирано от http://neverojatno.wordpress.com/2013/02/14/bunt/)

Бунт на излишните ли бяха протестите последните седмици или
революция на бедните? А съседите ни взимат пример от нас вече –
Сърбия, Босна, Хърватия, Ръмъния! Форумите им преливат от призиви
и ни сочат, но този път ни сочат по различен начин… Нима доживяхме
да бъдем модел за подражание? Гражданите на Европа пробуждат ли
се или е отчаян рев на ранен звяр предусещащ гибелта си?

Преди почти едно хилядолетие цар Самуил получава инфаркт при
вида на ослепените български войници. Сега Б. Борисов почти получи
инфаркт при вида на прогледналите български граждани! Какъв
смущаващ контраст! Властта в народа ли е или една малка
корумпирана клика от него я притежава?

Дж. Б. Шоу дава интересна дефиниция и отчасти опозиция на
Чърчиловата: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с
изключение на всички останали.“ съответно с „Демокрацията
трансформира избора на мнозинството некомпетентни лица в
назначаване на малцинство от корумпирани типове.“

Сега можем ли да бъдем други?

Исландците – най-малобройната нация на Европа (ако не и на света)
доказаха, че чук, шило и манго прави канго. Именно това ни подсказва,
че не бройката е същественото, а съзнанието, куража и упорството да
довършиш започнатото. Те – тия триста хиляди натикаха влиятелни
банкери зад решетките под и въпреки натиска на „обединена“
Европа, получила кървава награда за миротворец на годината в Осло.
Пренаписха конституцията си в интернет под надзора и регулацията
на всеки съзнателен и зрял гражданин, бидейки коректив в процеса
на изковаването на свободата. Промениха системата фундаментално.
Това е пряка демокрация, уважаеми мръзнещи и ревящи по
площадите, ограбени сънародници.

Те го направиха, ние можем ли?

Цитирам по памет афоризъм: „Когато някой богат ти каже: „Всичко
съм си изкарал с много труд и усилия, попитай го – с чий труд, чии
усилия?“

Вменяването на чувство за вина е само един от основните подходи,
чрез които онези имат за наша сметка. А ние все нямаме, все не ни
достига, все сме на ръба на банкрута. Тези думи парадоксално
отекват от другата страна с изразен нюанс на укор и порицание.
Красавицата се оказа звяра…

Ноам Чомски изброява 10 основни начина за манипулация:
1. Отвличане на вниманието.
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за
решаването им.
3. Методът на постепенното прилагане.
4. Отлагане на изпълнението.
5.Отношение към хората като към малки деца.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото
мисленето му.
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира
посредственост.
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на
посредствеността.
9. Засилване на чувство за вина.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си.

Г. Льобон казва: „Тълпата не мисли. Тя само чувства.“ Чувства
покварата, повсеместната корупция, властта на финикийските знаци и
всичко това се трансформира в гняв, сподавена ярост, която се е
разпиляла по мрамор и кал из цялата ни татковина.

Този път можем да помислим…

Гърците с изявения си инстинкт за самосъхранение избухват и
помитата всичко по пътя си при всеки най-нищожен повод да бъдат
ограбени, при всеки счупен „нокът“. Те претендират, че са преките
наследници на демокрацията в чистата й форма. Но демокрация е
имало в Древна Елада при съотношение в обществото на 25 %
свободни граждани и 75 % роби без право на глас и мнение.
Сипаха им, позволиха им! Не, това не бе злорадство приятели, а
проста констатация. Бавно и методично чрез постепенното прилагане
на закони и санкции заробващи овните (да, имаха топки преди ние да
си ги спечелим) и анархичната младеж трошащи всичко по улиците на
Атина. Заробиха ги. Говореше се дори за закон забраняващ стачки,
протести и всякаква производна форма на защита срещу
посегателство над правата и свободите на редови граждани на
хуманна демократична Европа.

Този път при нас може ли да бъде различно…?

И макар да се отплеснах от заглавието на статията и заговрих за
революция на масите едно е ясно – опортюнизмът не е панацея за
проблемите ни. Той само ни кара клекнем до момента на абсолютна
анихилация на гражданските ни права.

„Со кротце, со благо…“ со малко кютек, може този път в допълнение.
Може би е настъпило времето да покажем от коя страна на сопата
сме. Може би е назрял момента да си вземем онова, което е по право
наше. Да смажем от бой с буровкси колан (фрагмент от „Срещи с
Буров“, Михаил Памукчиев) всеки Алкесандър Цанков, облещил се
ехидно за златните наполеони на старите ни измъчени майки, даващи
ни всичко, за да ни извлекат от мизерията, за да бъдем и да имаме. В
навечерието на 3-ти март – националния ни празник, бихме могли да
спечелим свободата си отново! Можем ли…?

И така недай си Боже до следващата дълга и продължителна
летаргия на масите. Така до следващия бунт на излишните…

Хистерия

...

Как, защо и кога искам да живея, да умра? Кои са вашите причини? Кое ви мотивира всяка сутрин да ставате от леглото с особена неохота след втората или третата аларма телефона си?

Стоиш неподвижно и гледаш в точка – на тавана, стената, на ръба на оръфаната покривка на масата. Лежиш в леглото си между блаженството от  сутрешната дрямка и вината прокрадваща се в мислите ти, карайки те да се чувстваш като парче от пъзел непасващо никъде,  ненужна бръмка от колективното съзнание на човечеството. Лежиш и си мислиш: „Още един ден изпълнен с толкова ангажименти! Трябва да се стегна и да се почувствам поне за няколко часа зает, бързащ за някъде, пълноценен… Ами ако ги нямаше този куп отговорности? Ако цял ден се търкалях лениво и протяжно в леглото без причина да стана в почивния си ден?!”

Тези думи ме ужасиха дори неизречени, все още кънтящи в главата ми и пронизващо забиващи се като остри отровни шипове в съзнанието ми. Дори вече след двата месеца на психотропно-медкаментозна „диета” все още, откровено казано, не изпитвах удоволствие от  контакт с хора. Престорени любезни усмивки; застинали, почти равнодушни физиономии в градския транспорт; пиянски еуфорични викове из коридорите на общежитието ми; искрени и благи измъчени старчески образи, объркани и разтревожени лица. Смут! Суматохата на градския живот туптящ като ранено сърце на тресящо се из основи общество, разделяно от толкова много, и парадоксално свързано в социални мрежи, „статуси за три дни”, с обсесията всеки да бъде известен, интересен, желан – да блести като коледна елха през юли. Like this, add more “friends”, be the best – Homo neuroticus!

Отегчение! Това е думата описваща може би депресирания  ми вял и притъпено-замислен поглед. А театърът прозира като през парче матово стъкло – замъглени пъплещи фигури зад паравана на суетата!

Съсед, младо свястно момче, 3 години по-малък от мен преди дни ми каза, че отстрани изглеждам  ужасно тъжен. Думите му ме режеха като нож бучка охладено масло – толкова бавно и така привидно лесно, а пронизващо и болезнено. Не, аз не го осъзнавах. Исках да вярвам, че това е просто период , който трябва да се изживее и преодолее по този начин – чрез отегчението от съществуването.

Бях придобил модел на поведение през последната една година „интегриращ” се в новия си курс, което ми носеше, както дивиденти, така и лишения. Изпитвах садистично удоволствие да смущавам и „изтезавам” ментално, психически хората около себе си, не зависимо дали го осъзнават или не – да откривам слабостите им и да ги използвам срещу тях в момент, в който загубвам контрол над човека срещу мен. От заблудения младеж в съседство, който все се обясняваше в любов на коридора в общежитието в опити да склони девойчето от другат а страна „да му пусне”, а аз карайки го да изпитва неудобство и да се черви пред мен и саркастичните ми шеги; през момичето, което тръпнеше седмици наред в опасенията си „да не се изтърва” пред  близките й че съм преспал с нея и колко злепоставящо би било това за нея; до беглите погледи сред колеги и колежки в непознатия ми нов социум в курса на специалността ми – малко флирт, игра на думи, привличане на внимание, щипка пасивна агресивност за респект и обиграна усмивка прикриваща цинична арогантност, усещане за престиж, груба критичност, външен локус на контрола и самодостатъчност. Наред с това обичах имлицитно да привличам вниманието към себе си и да изпитвам наркотично опиянение от превъзходство в социалните си контакти. Някой би го нарекъл нарцисизъм. Знам ли, може би се дължеше на несъзнателен защитен механизъм за самосъхранение и потиснати страхове от евентуални емоционални щети, придружено със създаването на идеализирана идентичност, с която пазя съкровеното и истинското надълбоко в мен, за да не бъде осквернено, омърсено  – един вид превенция на риска от общуване. Учех се от опита си, което разбира се е нещо крайно субективно за всяка личност. Чух някъде „нямало добри и лоши хора, а само различни гледни точки и борба за оцеляване” в изпълнената ни с черно-бели краски действителност.

Контрол! Думата, която бе обсебила хистеричната мутация на личността ми и проникнала през всяка жилка на тялото ми до върха на пръстите. И това наистина ме забавляваше….

Били сте в препълнен автобус . Сядате спокойно и отиграно на първата свободна седалка и се взирате…. Взирате се дълбоко в очите на човека срещу вас – обикновено мъж, жена на средна възраст, младеж с объркан и дезориентиран поглед (но никога старци! Те са прекалено уязвими при тази техника на несловесно влияние). Тогава запазваш абсолютно спокойствие, безизразна лицева експресия отразяваща се в нищото и дълбаеш надълбоко в очите му до мига, в който му се прищява да ти забие един прав или най-малко да се сопне в лицето ти насреща при неопределимо наглия ти поглед. В този миг без капка смут бавно и протяжно извръщаш лицето си встрани към прозореца и след секунди се наслаждаваш на резултатите – стреснат, объркан и смутен стои срещу теб и недоумява дали ти си причината да се чувства така. В „най-добрия случай” можеш да го принудиш да сведе очи към пода и да изпита дискомфорта на невербалния дуел, в който си го въвлякъл без да го желае.

Някои го наричат енергиен вампиризъм, други манипулативно асоциално поведение, а една бивша приятелка със сходни наклонности го бе определила, позовавайки се на учебника си по психопатология като експанзивна психопатия.  Дяволско приятното усещане да имаш или придобиеш контрол над  другия – наркотик за душата! Познато и като чувство за превъзходство, което евентуално може да прерасне в комплекс за същото, прикриващ неудовлетвореното ни чувство за малоценност и уязвимостта ни като човеци, тласкайки ни в една и съща порочна посока на „развитие”, макар и доста често криворазбрано като понятие.

Един мъдър човек преди хилядолетия бе казал: „В древността хората учили, за да се самоусъвършенстват. Днес — за да смаят другите.”  Играят се сценарий след сценарий с главни герои, поддържащи роли, шутове, интелектуалци, мелодраматици, страдалци и „спящи” блажено щастливи невежи. Правилно – щастливи не е в кавички. Кому са нужни?

Прегърбена, кльощава, повехнала бабичка с вехти дрипи мръзне на стълбите пред един подлез в декемврийския мраз и проси парче хляб всред суматоха от равнодушни минувачи … Свят на брутални контрасти, който ние сме създали, осланяйки се на принципа на естествения подбор и прекланяйки се пред Мамона.

А сега…? За мен какво да кажа? Сега съм може би малко по-разлилчен. Най-малкото опитвайки се да бъда себе си, истинският Аз! Преосмислящ отношението си към живота и хората . Няма да вадя генерални изводи или да се напъвам да изръся накаква мъдрост, която никой не би разбрал , но да СПОДЕЛЯ. Уморих се да бъда безупречен, стремглаво задъхан нанякъде с големи очаквания и куфар с тщеславни амбиции. Не!

Няма бъдеще, нито минало… Мигът е важен! Той трябва да бъде грабнат, уловен и изживян пълноценно и съзнателно , защото времето приятели се движи само в една посока, а „съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи” . Робуват на миналото тези в настоящето, които нямат бъдеще.

За въпросите поставени в началото. „ Да бъдеш или да не бъдеш?!”, ако смея, донякъде банално да цитирам знаете кого. Как, защо и кога да живееш, да умреш? В дълга агония, в борба за живот, която в крайна сметка отново среща смъртта. Което води до втория въпрос – защо, заради какво си струва да живееш и умреш? Семейство, близки, приятелство, безпрекословна любов към ближния. На дугото звено  на везната – бленуван вечен покой. Може би така е по-лесно, може би ни е страх да изживеем трудностите, предизвикателствата и несгодите на илюзиорния ни свят.

Как? Лесна, безболезна смърт – цев до главата, да издъхнеш в съня си, бързодействаща  отрова, която ни пренася отвъд? Или другата алтернатива – да се гърчиш, да се бориш до преклонна възраст и да умреш бавно и мъчително в битовизма на живота си. Или „живей бързо, умри млад, бъди красив труп!” Създай, сътвори, остави диря – нещо след себе си на другите – на хората! Тогава нивга не би умрял…

И ако се опитам да синтезирам всичко изречено с нещо кратко в обобщение, но казващо много в допълнение за това откъде сме тръгнали и накъде отиваме:

„Как можем да знаем какво е смъртта, когато не знаем още какво е животът.”

Конфуций

Нощна елегия

Напоследък рядко си лягам преди 6:00 сутринта и не се дължи ни най-малко на безпокойство. Това вече се превръща затвърждаваща се закономерност за мен. Ставам в ранния следобяд (в най-добрия случай на обяд) и се забивам за час-два пред компютъра, който понякога ми става много досаден предмет от обзавеждането. По много признаци излиза, че съм се асоциализирал, макар че вътрешно не усещам нищо подобно. Съвсем обратното. Интерференцията с друго човешко присъствие напоследък по-скоро ме „разстройва”, не в оня емоцинално-сълзлив или сантиментално-хленчещ смисъл, а в този сякаш си намерил точната станция на радио-скалата и някой се появява и започва да ти човърка приемника…

……

...

Компенсирам липсата на движение между 3:00 и 8:00 сутрин в разходки из безлюдните улици на Пловдив, а скоро възобнових и практиката с нощния крос на гребната база… Особено в ранните часове преди съмване – точно, когато осветлението по канала гаснеше лампа след лампа, черни рояци гарги, грачейки се местеха по голите дървеса, а сивото небе вместо да ме потиска, ме караше крещя истерично в сумрака… Най-хубавите часове на денонощието!

Все пак има някаква интимност, струяща от мокрите полуосветени и почти обезлюдени нощни булеварди. Изключения правеха някои полуизтрезнели младежи, връщащи се от баровете, ръмжейки пиянски с подути езици едва разбираеми звуци, крепейки се един друг….. и може би други асоциални мълчаливи откачалки като мен обикалящи наоколо.

Блажен егоизъм ме обземаше, след като осъзнавах, че всичко това е само мое и няма кой да наруши среднощния ми покой…. Дали се чувствам тъжен, сам? Да, може би малко, но е приятна, напомняща болка. Удоволствията трябва да се смесват с умерени дози от нея, за да разбираме какво имаме. Както обичам да си повтарям сам, а и пред близки и приятели контрастът е мощна движеща сила и не бива да се лишаваме от нея. Дава ни възможност да претеглим, да оценим това, което имаме и това, което бихме могли да имаме. Не бихме различили светлината, ако мракът не съществуваше. Както тревогата от покоя, самотата от заедността, любовта от омразата, студа от топлината, горчивото от сладкото… Всичко споделя една неизбежна свещена двойственост!

Вървях бавно през нощта по булевардния тротоар. Пръстите на ръцете ми изтръпнаха и посиняха и в един момент ги усещах почти като буци охладено месо на витрината в някой супермаркет . Опитвах се да се стопля безуспешно в джобовете на анцуга. Раменете ми потръпваха от студения повей на вятъра, виждах дъха си… Музиката звучи от слушалките в ушите ми, февруарските снежинки се топят по скулите на лицето ми, отвреме-навреме минава празен градски автобус покрай мен, светофарите светят самотно по кръстовищата, разместени тротоарни плочки прехлопват под краката ми, чува се сподавен кикот нейде и всичко около мен е почти застинало като на снимка….

Като малък издебвах дядо в безсънните си нощи и излизах с него в малките часове навън. Сядахме на опашката на каруцата в двора и забивахме погледи ту в непрогледния мрак пред нас, ту високо към нощното небе, броейки звездите. Друг път в скута му със скъсан комикс на дисни с балончета (тогава бяха много популярни J ), настанили се удобно на старата скърцаща пружина на леглото във всекидневната, го увещавах да ми чете с уговорката, че ако аз не се науча той трябва да го прави вместо мен. Следваше спонтанен бурен смях и одобрително кимане… Така, късно през нощта ме научи да разпознавам стрелките на стария ни часовник, сричахме заедно оръфаните ми детски книжки, броихме жълтите блещукащи точки по небосвода, задавах му тъпи въпроси, а той с недоумяваща усмивка търсеше подходящия отговор, пресърбвахме с черапак над тенджерата с кисело мляко и се озъртахме плахо и комично, с опасения да не събудим баба…. Да, това беше дядо и сред всичките спомени в ранното ми детство той остава неизменно там, на нашето място, навън да ме чака в мрака под звездите…

Научи ме да обичам самотата си, нощем да броя звездите и да бродя сам из улиците на града…