Странно

Луиса изкрещя, изкрещя много силно, крещя дълго и трябваше да й предпишат силни дози успокоително; нервната й криза продължи повече от два месеца.
После тя отказа да го гледа, заяви, че не иска дори да го види, и помоли съпруга си, в името на всички светци, да я освободи от онова. Мъжът й отиде при доктора и двамата дълго обсъждаха какво може да се направи. После, като се върна вкъщи, на него му идеше да си заблъска главата в стената и помоли бога да му обясни защо бе позволил това, защо, защо, защо…
Докторът им бе говорил за странни неща, за наследствените деформации, за гените, за успокоителните и лекарствата, за атомната радиация, за химикалите, които се добавяха към храните, за голямото замърсяване на околната среда. Но те не разбираха нищо. Луиса се примоли на доктора да настани детето някъде, но докторът обясни, че в такива санаториуми приемат само бавноразвиващи се деца, а нейният син не е бавно-развиващ се, само уродлив. Освен това е още много малък, съвсем малък, добави той.

_стаята ми е боядисана в съвсем бледосиньо и има един прозорец с решетка който гледа към градината и оттам влиза светлина но не влиза въздух защото е винаги затворен а аз не мога да го отворя и шумът отвън не стига до мен а моите викове също не се чуват навън и дърветата в градината скриват малко гледката към улицата а аз бих искал да изляза и да видя какво има отвъд дърветата и улицата. Един ден когато мама дойде да ми донесе храната аз използувах момента докато оставяше чиниите на пода и избягах от стаята а тя взе да вика и да ме гони но аз тичах по-бързо от нея и излязох от къщата. Излязох в градината и видях отблизо дърветата и растенията и тревата и всичко което ме заобикаляше и вдишвах въздух който никога преди това не бях дишал и зърнах хората от другата страна на оградата и поисках да отида при тях но мама ме догони и ме сграбчи и ме качи в стаята и ме наби за първи път много силно а аз виках виках много но тя не ми обърна внимание и отново ме би и ми отне храната и ме остави затворен в стаята а когато навън стана тъмно дойде татко с доста странно изражение на лицето и ме би би ме много толкова много че от лицето ми рукна гъста и топла червена течност и тогава аз намазах ръцете си с тази течност защото ме болеше лицето и удрях по стените с ръце а там останаха няколко тъмни петна и аз продължих да викам. А татко ме би още и ми каза никога повече да не бягам и продължи да ме бие а когато се измори си отиде от стаята и аз продължих да мажа с червено стените и виках цяла нощ виках. А татко дойде след това и ме би и мама каза стига вече но той продължи да ме бие и после ме остави на тъмно а аз се изплаших много и закрещях още повече. После пак избягах няколко пъти а татко ме биеше винаги докато от лицето ми шурнеше червена течност и тогава аз мажех ръцете си с течността и удрях по стените и синият цвят се изпъстряше с червени петна и мама казваше стига вече но татко казваше дано умре веднъж завинаги а аз продължавах да викам и от очите ми бликаше прозрачна течност и се смесваше с червената която бликаше от лицето ми_

В началото бе само парче месо, но то растеше и придобиваше определена форма, което бе още по-лошо. Защото от самото начало се знаеше, че никога няма да бъде нормален човек, не, никога няма да стане такъв. Луиса не го изведе нито веднъж на улицата, не се осмели, защото знаеше, че всички хора ще го гледат с ужас, ще се отдръпват от нея и ще се питат как е могла да роди такова нещо. Знаеше, че то никога няма да може да живее като нормално дете, никога няма да може да излезе на улицата, нито да говори с някого, нито да ходи на училище, дори няма да може да види какво има отвъд четирите стени на къщата им. „О, боже, защо не умря в утробата ми, защо всичко не свърши още преди да се беше родило!“ Приятелите им ги навестяваха от време на време, казваха им „съжалявам“, а после искаха да го видят. Луиса отказваше, но те толкова настояваха, че накрая тя отстъпваше. А те със странно изражение на лицето гледаха парчето месо, после вдигаха поглед и шепнеха: „Боже мой, какво нещастие, какво ужасно нещастие!“
Съпругът й обиколи всички санаториуми в района, чукаше от врата на врата във всички центрове, където настаняваха изоставащи и трудни деца или деца с проблеми в развитието си. Но навсякъде получаваше един и същи отговор: „Съжаляваме, господине, разбираме вашите доводи, но не можем да направим нищо.“ „Не можем да го държим повече при нас — молеше се той. — Нима не разбирате! Ние също имаме право да живеем!“ „Да, да, разбираме ви, но не можем да направим нищо.“ „Какво искате тогава? Да сложим край на живота му ли!“ „О, не, не, дори не се опитвайте, това би било убийство!“
В началото Луиса отказа да го храни, дори не искаше да го види. Хрумна й да го остави да умре от глад и няколко дни не му занесе храна. Мъчеше се да не слуша непрекъснатите му викове и плачове и с изопнати нерви очакваше всичко да свърши. Но накрая не изтърпя и се примири. И започна ужасното всекидневие.
Когато то порасна, Луиса нареди да му приготвят стая на горния етаж. Съпругът й постави решетка на прозореца и не се съгласи да сложат дръжка от вътрешната страна на вратата. Не разреши и прозорецът да се отваря без ключ, накара също да поставят армирано стъкло. Луиса каза, че не могат да го затворят завинаги там, но той отговори, че ще го направи и още как, и че не иска да жертвува живота си за онова, макар да било собственият му син. Детето прекарваше целия ден там, а Луиса му носеше храната и от време на време отиваше да го види за малко, опитваше се да поговори с него, но то я гледаше и се усмихваше, а усмихнеше ли се, устата му се разтягаше грозно и зейваше като пещера. Тогава Луиса се ядосваше, казваше му, че то не разбира нейното нещастие, и си отиваше с плач, а парчето месо, объркано и смутено, оставаше в стаята си. Вечер, когато мъжът й се връщаше и я намираше разплакана в кухнята, побесняваше и стоварваше целия си гняв върху онова. Качваше се и го биеше отново и отново, и въпреки че Луиса се мъчеше да го спре, той продължаваше, докато не видеше кръвта да блика от уродливото лице и не усетеше виковете на момчето да раздират тъпанчетата му.
Тогава се успокояваше, връщаше се долу и заявяваше, че някой ден ще го убие, но не го правеше. И така минаваха ден след ден.

_мама е хубава и татко е хубав и всички хора които минават по улицата от другата страна на градината също са хубави защото имат ръце и крака които се движат ритмично когато вървят едно две едно две. Аз нямам крака и ръце като тях и не мога да ги движа като тях и знам че не съм като тях макар мама да каза веднъж че аз също съм хубав да а после започна да плаче. Аз мисля че може би съм хубав, защото ако не съм няма да съм тук при тях и макар да нямам ръце нито крака сигурно съм хубав някой ден трябва да попитам мама но не знам как да го направя защото не мога да говоря НЕ МОГА ДА ГОВОРЯ КАТО ТЯХ а поискам ли да кажа нещо от устата ми излиза само едничък звук винаги един и същ и аз се дразня и започвам да викам тогава мама се ядосва а веднъж дори ме наби и аз взех да крещя по-силно и тя избяга с думите о боже. Питам се дали лицето ми е също тъй хубаво като лицето на мама и на татко и на всички хора отвъд градината ще проверя някой ден да ще проверя и тогава ще мога да кажа на мама ти си хубава и аз също съм хубав като тебе и татко и като всички останали хора които минават от другата страна на градината но не мога да говоря не мога да говоря НЕ МОГА ДА ГОВОРЯ правя усилия но не успявам и викам а тогава мама плаче и когато навън стане тъмно идва татко и ме бие а аз викам все по-силно и по-силно и мажа с червено стените а татко оставя стаята тъмна и аз се страхувам от тъмнината. Трябва да съм хубав да трябва трябва трябва_

Когато то навърши шест години, Луиса заяви, че трябва да вземат някакво решение. Не можеха да го държат цял живот така затворено, нужно бе най-после да се направи нещо. Съпругът й дълго размишлява и накрая каза, че единственият изход е да го настанят в санаториум, но вече бяха опитвали, а никъде не го приемаха, Луиса отговори, че е необходимо да го учат на нещо, но той възрази, че момчето не може да ходи в никакво училище, а тук, вкъщи, също не могат да се занимават с него. Луиса предложи да опита сама, но съпругът й забрани категорично. И тъй като беше католичка, тя отиде при свещеника от тяхната енория и го помоли да обучава сина й. Човекът се съгласи.
И така свещеникът започна да идва следобед, два пъти в седмицата, затваряше се в стаята с момчето, говореше му и го учеше на разни неща. Луиса му купи няколко книги и свещеникът ги използуваше, за да го учи. Обясняваше му как се четат буквите, и какво е значението на думите. Детето го слушаше внимателно, после изкривяваше уста в усмивката си гримаса, вземаше книгите и от време на време късаше страниците им. Свещеникът му повтаряше, че това не е хубаво и че не трябва да прави така, а то започваше да вика и Луиса дотичваше да види какво става. Понякога тя също се качваше и се опитваше да му покаже нещо от книгите, но то избухваше в грозния си уродлив смях, а тя изпитваше остра болка и си отиваше. Тогава то викаше, късаше страниците на книгите и викаше още по-силно.

_не ми харесва човекът с черното тяло няма крака а една черна тръба от която излизат ходилата му гледа ме сякаш съм рядко животно и ми говори по странен начин като ми показва от някакви книги неща които не разбирам нито харесвам и затова аз късам страниците им късам ги а той се ядосва и казва че не трябва да правя така и тогава аз започвам да викам а той си отива. Мама също иска да науча нещата от грозните книги но аз не искам и затова ги късам но тя носи други а аз късам и тях и татко се ядосва и ме бие непрекъснато ме бие а аз викам и мажа с червено стените. Вчера използувах момента когато човекът с черното тяло остави по невнимание вратата отворена и се изплъзнах през нея и слязох на долния етаж защото исках да намеря онова което мама нарича огледало и в което можеш да се огледаш и да разбереш хубав ли си или си грозен. Намерих го и го занесох горе и никой не разбра че съм излизал от стаята а аз го скрих щастлив под леглото и изчаках а мама дойде и като видя че вратата е отворена а аз съм вътре каза че съм добър защото не съм избягал въпреки че съм можел да го направя и ме целуна ЦЕЛУНА МЕ и аз се почувствувах много щастлив много щастлив много щастлив и извиках от щастие а на мама й хареса много моят вик и се засмя а аз за първи път я видях да се смее. Щом тя излезе извадих огледалото изпод леглото и се огледах в него и тогава цялото ми щастие си отиде и разбрах че нещата не са така както си бях мислил и си казах о не ти не си хубав като татко и като мама и като всички останали оттатък градината нито дори като човека с черното тяло и ми стана тъжно и се изплаших и се ядосах и ударих огледалото веднъж и още веднъж а огледалото се счупи и аз усетих болка в ръката си. Продължих да удрям и видях че от ръката ми също шурти червена течност и си помислих за татко когато ме бие извиках извиках силно а тогава дойде мама и ми каза о недей за бога и взе огледалото което бе строшено на парчета и сега вече не беше доволна нито се смееше а ми каза че не трябва да правя това че не трябва да го правя никога никога никога и донесе бели парцали и уви ръката ми след като я поръси с нещо но после аз разкъсах парцалите и оставих червената течност да тече и ми стана тъжно много тъжно. Исках да кажа на мама че съм тъжен защото не съм хубав като нея а съм грозен грозен грозен но не можех не мога да говоря и затова заплаках а прозрачната течност се смеси с червената течност от ръката ми и мазах стените отново и отново и отново_

Луиса разказа на съпруга си за случката с огледалото, а той отговори, че трябва да сложи веднъж завинаги край на това положение. Извика психиатър и го помоли да прегледа сина му. Психиатърът дойде и като видя детето, направи странен жест, но го прегледа. Каза, че момчето изобщо не е психически болно и не се забелязва никакво умствено изоставане или отклонение. И въпреки това трябваше да се съгласи, че е различно.
„Разбира се, в случая могат да се намесят много фактори — каза той. — Винаги го държите затворено тук, нали?“ — попита. „Да, разбира се!“ „А защо не опитате да го изведете някой път на улицата?“ „Луд ли сте, докторе?“ „Да, ясно, разбирам ви, но би трябвало да помислите малко и за него. Тялото му е деформирано, съгласен съм, но не деформирайте и психиката му.“ „Може би искате да тръгнем по света и да излагаме на показ нещастието си.“ „Знам, че ще ви бъде трудно, но трябва да го направите. Не можете да го държите все затворено между тези четири стени.“
Бащата отказа. Не, не мислеше да го прави, не искаше да го прави. Единственото, което желаеше, бе да освидетелстват момчето, за да може да го настани в санаториум за ненормални, уродливи и трудни деца, каквото беше и то. Докторът отрицателно поклати глава: това бе невъзможно. Защо? Детето съвсем не беше изоставащо. По света имаше много други уродливи деца, но техните родители не се опитваха да избегнат отговорността и да ги затварят. „Но това не е уродливост — възпротиви се бащата, — това е…“ Не знаеше как да се изрази. „Чудовищност“, помисли си докторът, навеждайки глава. Разбираше проблема им, без да може да направи нещо. Заяви, че дори да платят баснословни суми, което не беше във възможностите им, пак няма да приемат детето в никакъв санаториум, защото не съществува причина за това.
Единственият съвет, който можеше да им даде, бе да опитат да се отнасят към него малко по-добре. То също беше човешко същество и заслужаваше отношение като към човешко същество. Най-малко то имаше вина за случилото се. „Чия е вината тогава?“ — попита бащата. Психиатърът не можеше да му отговори. На обществото вероятно. На самите хора. Или може би на господ. Този ден бащата се качи в стаята на детето, но не го би. Дълго стоя и го наблюдава, докато то разсеяно гледаше към улицата през прозореца с решетката. Стисна зъби, като се мъчеше да потисне отчаянието си. После отново слезе долу. Луиса приготвяше вечерята. Погледът й беше умоляващ. Той седна на масата. Вторачи се в празната чиния, без да я вижда.
„Ще го убия — промърмори сякаш на себе си, — някой ден ще го убия.“

_татко не ме обича мама също не ме обича никой не ме обича знам разбрах го лека полека и това ми причинява болка силна болка тук някъде вътре в главата вътре в тялото може би. Татко и мама не ме обичат защото съм грозен а те са хубави и човекът с черното тяло също не ме обича и по лицето му виждам неприязън защото лицето му е хубаво а моето не е и затова ми се иска да го бия както прави татко с мен да някой ден ще го бия жестоко много жестоко и тогава ще видя дали от лицето му също ще рукне червена течност както от моето и дали ще намаже ръцете си с нея както правя аз и ще удря ли по стените като мене и ще останат ли по тях тъмни следи от ударите му и ще вика ли като мене да ще го бия ще го бия. Татко и мама не ме обичат и аз ги мразя защото не ме обичат да мразя ги мразя ги защото са хубави а аз съм грозен и някой ден ще ги набия а после ще изляза навън и ще набия всички и ще потърся други като мене за да отида с тях да по света трябва да има други като мене и когато ги намеря всички заедно ще бъдем щастливи и ще се обединим и ще бъдем силни а другите вече няма да имат значение за нас макар и да не ни обичат да така ще направя. Ще изчакам да дойде човекът с черното тяло и тогава ще го бия бия бия жестоко много жестоко да и после_

Онзи следобед свещеникът дойде малко по-късно от обикновено. Поговори няколко минути с Луиса на долния етаж, а после се качи в стаята. Носеше под мишница нова книга, много по-хубава от другите, с многобройни цветни картинки и фотографии. Свещеникът бе разбрал, че детето не обича да учи букви и числа, но в замяна обича да гледа на картинки нещата, които съществуват в света, и снимки от други места. „Добре, тогава ще сменим обучението с развлечение“, си бе казал той. Свещеникът се притесняваше в тази стая с това малко чудовище с уродлива плът, което обаче също беше човешко същество и също имаше душа като другите. Именно затова той се бе съгласил да се занимава с него, макар да се отвращаваше — такава беше мисията му.
Урокът започна. Седнал на стол, свещеникът обясняваше картинките от книгата. Детето не можеше да приказва, но чуваше отлично, разбираше всичко, което му говореха, схващаше значението на думите. Умът му беше буден, много по-буден отколкото на другите деца на неговата възраст и веднага разбираше всичко, което обичаше и което му допадаше. Той започна да му показва снимките, а детето се засмя с присъщия си монотонен смях, блъсна книгата с късите си ръце със сраснали пръсти, излизащи сякаш направо от раменете му, и скочи върху чуканчетата, които му служеха за крака, но нямаха нито пета, нито пръсти. Изведнъж свещеникът извика.
Детето неочаквано бе скочило на гърба му и бе прехвърлило през врата му късите си израстъци — подобия на крака, бе започнало да го удря по главата със стиснати юмруци, с твърдите си като камък юмруци, надавайки весело единствения си членоразделен вик. Свещеникът се помъчи да се освободи от този плен, но детето се беше впило здраво във врата му като пиявица и го удряше отново и отново, а силата му бе като на кон. Свещеникът не можеше да проумее това внезапно нападение без повод и размахваше обезумял ръце, докато ударите валяха по главата му, по очите, устните и носа му. „Не може да притежава такава сила — казваше си объркан той. — Такова уродливо телце не може да притежава подобна сила.“ Загубил самообладание, той също взе да удря, като употреби цялата си сила, а детето започна да вие, пусна се от врата му, падна на земята и се отдалечи пълзешком към ъгъла. С поглед, замъглен от кръвта, бликаща от разцепените му вежди, свещеникът отвори вратата и излезе от стаята. Спря се само за миг, колкото да се увери, че вратата зад гърба му е затворена.
Луиса го видя да влиза в кухнята, клатушкайки се, с лице обляно в кръв, и ужасена притисна длани към устата си.
„О, боже!“ — възкликна тя. Свещеникът се строполи на един стол и въздъхна дълбоко, почти изхълца: „Никога не е правил подобно нещо — прошепна той. — Нападна ме.“ И в кухнята настъпи тягостна тишина.

_харесва ми да бия хубаво е да. Прави ми удоволствие да виждам как друг вика и да усещам как юмруците ми потъват в месото му и да гледам как по лицето му също се стича червена течност а ръцете ми се потапят в нея и после мога да удрям по стените и да гледам как по тях също остават петна. Харесва ми и се чувствувам щастлив защото сега знам че съм силен и никой няма да ме бие вече защото тогава и аз ще бия бия ще бия така че от хубавите им лица да шурне червена течност и нито татко нито мама нито някой друг ще се осмели да ми каже нещо а ако го направят пак ще ги бия бия бия. Никой няма да ми съчувствува вече защото съм грозен нито ще ми казва горкото момче какво нещастие за родителите му защото ако го кажат ще се ядосам и както съм силен ще ги бия бия а от хубавите им лица ще бликне червена течност и ще станат грозни като моето и няма да се чувствувам толкова тъжен и ще ги бия за да бъдат грозни като мен ще ги бия бия бия_

Когато вечерта Луиса разказа за случилото се на мъжа си, той побесня. Е, добре, до този момент не искаха да му повярват, но сега вече нямаха друг изход. Свирепо същество е, истинско чудовище и като порасне, може да стане много опасно, както се бе показало вече към свещеника този следобед. Ще се обади в санаториума и ще ги извика да дойдат и да го вземат; сега вече не могат да откажат. На свещеника ще повярват със сигурност, той ще им обясни, че е свирепо същество и че трябва да бъде затворено.
Качи се в стаята, а Луиса го последва. Беше ядосан и същевременно доволен. „Какво ще правиш?“ „Нищо, само искам да се сбогувам с него. Отивай долу.“ „Не, моля те, не го бий повече. Все пак ти е син, не можеш да забравиш това, не можеш.“ Но той влезе в стаята, затвори вратата и сложи ключа в джоба си. Детето седеше в ъгъла и го гледаше втренчено. Навън беше вече тъмно. Бащата се приближи до него и вдигна ръка.
Уродливото телце се сгуши в ъгъла.

_хубаво е да се бие да много е хубаво. Сега зная защо татко ме бие защото е хубаво и на него му харесва както ми харесва и на мен сега. Ето го идва и пак ще ме бие но аз зная че също мога да бия и ми харесва и затова недей татко моля те недей. Той ме бие бие ме о бие ме но червената течност все още не е шурнала от лицето ми и аз се изплъзвам а той ме гони из стаята и отново ме бие и крещи думи които не разбирам и ме бие но аз пак се изплъзвам и заставам зад гърба му а после скачам и така се вкопчвам във врата му че той надава вик но аз се вкопчвам вкопчвам се здраво и тогава започвам да бия а той се опитва да ме хване но не може и сега аз съм този който бие бие бие. Той крещи и аз крещя и двамата крещим а червената течност изведнъж руква от лицето му и това ми харесва и ето защо продължавам да го бия а той се опитва да ме хване с ръце но не успява защото аз съм се вкопчил здраво във врата му и бия бия бия о колко е хубаво о колко съм щастлив. Той се бори но не може да направи нищо и пада на пода и се обръща а аз бия бия бия и моите ръце са пълни с неговата червена течност а той не се движи вече само стене и аз съм много доволен защото бия бия бия а той казва стига вече о сине защо защо и неговите устни са дебели и червени а от устата му блика червена течност и аз потапям ръцете си в тази червена течност и бия бия бия. Сега съм много щастлив защото той не е хубав лицето му е грозно като моето и така бия бия бия и потапям ръцете си в червената течност и удрям по стените и там остават червени следи. А татко е проснат на пода вече не се движи не стене очите му са широко отворени и ме гледат и са хубави а аз съм грозен и затова бия бия бия докато очите му престанат да се виждат вече са целите червени и тогава викам викам много защото съм щастлив и отново намазвам ръцете си намазвам и краката и цялото си тяло с неговата червена течност и бия бия бия о колко съм щастлив татко ти си същият като мене грозен и уродлив и затова не мога вече да се спра и бия бия бия_

Луиса се качи. Беше изминало много време, откакто мъжът й влезе в стаята, и тя имаше особено предчувствие. Спомняше си какво й бе казал преди няколко дни: „Ще го убия, някой ден ще го убия.“ Стигна горе. От стаята се чуваше глух шум, някакво монотонно удряне, придружено от тихи викове, сладостни и протяжни, почти като плавна мелодия. Отключи вратата и застина на прага. Ударите престанаха и една малка фигура, изцапана с червено, се обърна към нея, погледна я и щастливо изломоти нещо.
Луиса усети, че кръвта й се смразява във вените. Запуши устата си с ръце, но не можа да сподави острия писък на ужас. Малката червеникава фигура се приближи към нея, влачейки се, като оставяше зад гърба си влажна червена следа. Луиса хлопна силно вратата и завъртя два пъти ключа. Втурна се надолу по стълбите: чувствуваше, че сърцето й ще се пръсне, дори нямаше глас да извика. Влезе в кухнята, сграбчи трескаво телефона и набра отчаяно един номер. От другата страна се обади непознат глас: „Полицията, кажете моля.“ А Луиса едва простена: „Елате, елате бързо, моля ви. Господи, какъв ужас, убил е баща си.“

_не ми харесва тази стая няма прозорец откъдето да виждам улицата и стените са меки и шуплести както и подът няма легло нито стол нито някакъв мебел цялата е празна само на едната стена има тесен процеп откъдето някой поглежда от време на време. Дойдоха вкъщи и ме взеха и ме отделиха от татко който вече не викаше нито се движеше нито бълваше червена течност и очите му вече не бяха хубави и видях мама да ме гледа от вратата с особено изражение на лицето и плачеше а аз исках да й кажа не плачи мамо не искам да плачеш ако продължаваш, ще те бия както бих татко не искам никой да плаче тук защото аз съм много щастлив и никой няма да ми се смее вече нито ще ми съчувствува затова че съм грозен. Но хората които дойдоха ме изведоха от къщи и отначало аз бях доволен защото мислех че ще ме заведат на разходка и ще ми покажат всички хубави неща от книгите но те ме вързаха и ме вкараха в нещо което наричаха кола и не можах да видя какво става тъй като затвориха вратата а нямаше прозорци откъдето да гледам. Усещах че колата се движи дълго а после отвориха отново вратата и бяхме на друго място което не познавах и ме изведоха оттам и ме вкараха в една голяма и сива къща и ме доведоха в тази стая където ме затвориха и не мога да изляза тъй като не знам къде е вратата не е отбелязана с нищо и не мога да удрям по стените защото са меки и не издават шум и не мога да ги мажа с червено както правех преди в моята стая защото ме вързаха и не мога да се движа а само се въртя на пода и викам и пак викам но не ме чуват никой не ми обръща внимание и вече не съм щастлив. От очите ми блика отново прозрачната течност и мокри пода но изсъхва бързо и не оставя петна и тогава викам още по-силно но никой не идва освен някой който от време на време гледа през тесния процеп а после си отива докато дойде друг или може би е същият и пак гледа и си отива а после идва друг и след това друг и друг и отново друг_

— Смятате ли, че в случая става дума за психическо разстройство, докторе?
— Не знам. Явно е, че има силно отклонение, реакциите му не са на нормално дете, даже не са на дете. Странно същество е, съвсем различно от останалите. Но умствените му способности не са засегнати. Това е необяснимо.
— Може би всичко се дължи на физическата му уродливост.
— Да, възможно е, макар и да е изненадващо, че при направените по-рано прегледи не е установено никакво явно отклонение в емоционалните му реакции.
— Тогава как да обясним факта, че е убил баща си?
— Не зная. В известен смисъл смятам, че не разбира, че е убил баща си; всъщност мисля, че не схваща смъртта като такава. По-скоро ми се струва, че сегашното му отклонение е само резултат от това, което го е заобикаляло през целия му живот. У нас съществува убеждението, че едно физически уродливо същество непременно трябва да има и умствено увреждане, и в действителност почти винаги става така, но в този случай увреждането не е вродено, а вторично, предизвикано от обстоятелствата. Спомнете си какво ни разказа майката при последните ни разговори; никога не излизал на улицата, не го оставяли да мръдне от онази стая, а бащата често го биел. Всъщност те са изпитвали от него такъв ужас, какъвто бихте изпитали и вие, ако го срещнете неочаквано на улицата рано сутринта. Представяте ли си какво значи да прекарате целия си живот, затворен сред четири стени, да гледате улицата само през един прозорец с решетка и да не познавате никой друг освен двама души, които не проявяват към вас ни най-малка нежност?
— До известна степен разбирам защо са действували така.
— Да, това е проблемът. Майката ни каза, че когато се родил, двамата молили доктора да го убие. Евтаназията е твърде спорно средство наистина, но в някои случаи… Не зная, мисля, че не бива да се допуска такива същества да идват на бял свят. Никога няма да бъдат истински човешки същества, празнотата, която ще се образува непрекъснато около тях, ще ги обгръща с отвращение, съчувствие и ужас, които бавно ще ги извращават… Както в случая.
— Вярвате ли, че бащата се е опитал да го бие и през онази нощ?
— Несъмнено, да. И реакцията на… добре де, неговата реакция е породена единствено от шестте дълги години затвор в един свят, ограничен от четири стени, от неспособността да разбере причината за всичко това, от смелостта да се реши да върне удара и от изненадата, когато вижда, че опитът му е успешен. Няма съмнение, че не е целяло да убие баща си — искало е просто да отговори по някакъв начин на грубостта му, а когато го е направило, е открило нещо ново: насладата от насилието.
— А сега?
— Сега не знам. Мисля, че затворено в един колкото ограничен, толкова и омразен свят, то постепенно си е изградило някакъв нов вътрешен свят, който да го оправдае и да го извиси от другия, външния, отхвърлящия го свят. Ако не можем да проникнем в този свят, няма да достигнем никога до него.

_хората идват гледат през процепа и си отиват а аз оставам сам сам в тази стая която не ми харесва и затова викам но никой не ме чува викам и прозрачната течност блика от очите ми и се лее по пода а аз изпитвам желание да удрям и удрям удрям удрям но това е безполезно защото стените са меки и не отекват а тогава започвам да удрям себе си докато от лицето ми рукне червена течност и мажа ръцете си с нея и удрям по стените но следите едва личат и тогава влизат няколко души връзват ме и е безсмислено да викам. От време на време в стаята се отваря една малка вратичка и оттам ми подават храна но аз не ям защото не се чувствувам щастлив бих искал да видя мама и татко а също и господина с черното тяло и да им кажа че вече няма да ги бия че няма да бия никого нищо че са по-хубави от мене но бих искал да ме целуват както ме целуна мама онзи ден когато откраднах огледалото преди да разбере че съм го откраднал и повярва че съм добър защото не бях избягал. Но сега ме държат затворен тук и аз съм тъжен и викам викам викам а моите викове не помагат защото никой не идва и затова ще избягам да не искам да стоя повече тук да виждам хората които ме гледат през решетката и ръцете които ми подават храната през малката вратичка и да слушам шушукането на някой си там и да бъда винаги сам освен когато идват онези хора и ме връзват и_

— Какво можем да направим за него, докторе?
— Не знам. Не вярвам, че може да му се помогне по някакъв начин. Разбира се, опитваме, но…
— Защо?
— Не знам. Честно казано, не знам.

_днес дойдоха и ме изведоха от стаята влязоха двама души и аз подскочих от радост като ги видях но те ме сграбчиха и ме вързаха както друг път и ме изведоха навън аз не искам да ме връзват и затова се борих но това не помогна те ме бяха хванали здраво и ме заведоха в една стая, където имаше много други мъже и жени и ме вързаха на една твърда и студена маса и започнаха да ме тормозят. Аз казах че не искам да ме тормозят но не мога да говоря и те не ме разбират и затова виках виках но на тях им беше все едно запушиха ми устата и ме накараха да млъкна ах как ги мразя мразя ги мразя ги и ще ги бия да ще ги бия всички макар че не искам да бия повече но ще го направя и така ще разберат че не могат да правят с мене каквото поискат мразят ме сега знам че ме мразят защото не съм като тях и затова ме тормозят за да разберат защо съм различен. Всички мъже и жени са красиви само аз не съм красив и бих искал да ги бия така че лицата им да престанат да бъдат красиви и да станат грозни като моето и като това на татко защо не дойдеш при мене татко и не ме измъкнеш оттук ти ме биеше но не даваше никой да ме тормози нито да ме гледа както правят сега и онзи човек с черното тяло ме обичаше макар че аз съм различен от него сега разбирам че той искаше да ми помогне но тези не искат да ми помогнат извеждат ме от меката стая и ме водят в друга стая и ме тормозят а после пак ме връщат в стаята и ме тормозят а после отново ме водят в меката стая и ме оставят там и пак идват да ме вземат и отново ме тормозят аз викам викам много но те ме карат да мълча о как бих искал да ги бия всички защото са красиви а аз не съм и затова ги мразя и бих ги набил за да видят че аз също съм силен и така може би няма да ме тормозят повече и_

— Вече не можем да направим нищо за него. Прекалено късно е.
— И тъй, какъв изход имаме?
— Да го оставим както досега. Да му позволим да си остане затворен в своя особен свят; нека продължава да живее в него.
— Докога?
— До края… Докато умре.
— Казвате го, сякаш е неизлечимо луд.
— В известен смисъл е така, не мисля, че е точно луд, но че е неизлечим, да. Боже, защо няма на света местенце за хора като него?

_ще избягам. Да ще избягам ще избягам ще избягам. Обмислих го добре и знам че това е единственото което мога да направя защото се чувствувам тъжен и нещастен в тази стая а тя е като стаята вкъщи но без прозорец и не мога да гледам градината нито красивите хора които минават по улицата и мама и татко не са тук нито човекът с черното тяло и хората които идват при мене не ми харесват въпреки че сега не ме тормозят но не ми позволяват да излизам и макар че викам не ме чуват или се правят че не ме чуват дори вече не се занимават с мене само ме мият и ми дават ядене но аз не искам да ме мият нито да ям искам да видя красивите хора които минават от другата страна на градината а не тези очи които ме гледат през процепа. Открих че мога да изхвърлям течност от устата си и когато ме гледат през процепа го правя но ми казаха не плюй грозно е и така разбрах че това е плюене и когато ме гледат плюя и се чувствувам щастлив защото не искам да ме гледат. Ще избягам да ще избягам и ще отида навън и ще потърся други като мене и ще създадем свят само за нас защото вече не искам да съм с красивите хора и ги мразя а те също ме мразят: Ще избягам да ще избягам ще избягам, ще избягам_

— Господи, по-добре човек изобщо да не живее, отколкото да се гледа такъв.
— Сега е още дете. А какво ще стане след време, като порасне, като стане мъж и си даде изцяло сметка за уродливостта си?
— Никога няма да бъде мъж. Докторът казва, че умът му никога няма да се развие достатъчно, да стане като на възрастен.
— В какво ще се превърне тогава?
— Не знам, той употреби една дума… Странно, мисля, че така каза.
— И ще прекара останалата част от живота си в тази тапицирана стая.
— Изглежда, че да. Къде другаде може да отиде?
— Горкият. По-добре да умре, отколкото да живее така.

_от време на време идват и ме слагат да легна а после ме вдигат и ми казват кога трябва да ям и кога трябва да спя и кога трябва да правя едно или друго. Вечер донасят едно легло и ме връзват за него а сутрин го вземат и аз трябва да седя на пода а това не ми харесва. Донесоха ми няколко книги с картинки като ония които ми показваше човекът с черното тяло но аз не ги харесвам и ги късам а те ми казват че не трябва да правя така и ми носят други книги а аз късам и тях и тогава ме бият но не като татко а ме удрят на други места съвсем леко но ме боли повече отколкото като ме биеше татко и макар от тялото ми да не блика червена течност от очите ми бликат прозрачни капки а аз не искам да ме удрят така и затова се опитвам също да ги ударя но те винаги са двама и ме хващат от двете страни аз не мога да направя нищо и ме връзват и ми казват ти си малко чудовище и пак ме бият както си знаят и си отиват смеейки се а аз викам викам много не съм чудовище вие сте чудовища и затова ви мразя толкова ах как ви мразя. Понякога при мене идва един стар човек с някакви стъкла на очите и ме гледа и ми казва нещастни синко но поклаща глава и си отива и не оправя нищо не ми казва дори защо ме държат затворен тук и не мога да видя мама и татко понякога ми носят едни неща и искат да ги подредя някакви квадратчета които трябва да бъдат поставени едни до други и разни такива фигурки и ми показват как трябва да стане това за да го повторя но на мене не ми харесва и ги хвърлям на всички страни а те ми казват че ако не направя каквото искат никога няма да науча нищо но аз не искам да науча нищо само искам да изляза оттук и да видя градината и хубавите хора ще се измъкна да ще избягам много далеко за да потърся другите като мене и няма да ме намерят вече и ще бъда щастлив с моите ще избягам много далеко да много много много далеко_

— Разбирам какво изпитвате към сина си, госпожо, той уби съпруга ви, но помислете, че не е съзнавал какво върши. Не е негова вината.
— Чия е тогава?
— На всички може би. На целия този свят от предварително установени правила, в които няма място за странните същества като него. Не бива да го обвинявате за стореното, госпожо. Той е много по-нещастен от всички нас.
— Не го обвинявам, докторе. И макар че правя усилия, не мога да го мразя. Въпреки всичко не мога да забравя, че е мой син.
— Искате ли да го видите?
— Да.

_днес ме наблюдаваха през процепа а аз не плюх видях онези очи и познах мама. Мама дойде да ме види и съм щастлив но не влезе в стаята сякаш не искаше да видя може би ми е сърдита защото бих татко но той беше красив а аз исках макар и само за миг да стане грозен като мене и затова го направих. Или може би не й позволиха да влезе защото не ме обичат и искат да страдам много затова ги мразя мразя ги много много когато ми се удаде случай да избягам ще отида далеч с моите и ще създадем нов свят в който всички ще бъдем щастливи далече от хубавите хора и няма да им позволим да идват при нас макар че мама ще може да тя може да идва въпреки че е хубава защото ме обича и веднъж ме целуна и татко ще може да идва също защото той вече не е хубав а е грозен като мене. Ще избягам когато мога да ще избягам много далеко с моите и няма да ме намерят никога вече ще избягам ще избягам ще избягам_

— Какво мога да направя, докторе?
— За кого?
— За него… За моя син.
— Искате ли един искрен съвет? Забравете го, госпожо. Вие никога не сте имали истински син. Представете си, че е умрял преди раждането. Мислете си, че никога не е съществувал, и се опитайте да промените живота си. Ако не постъпите така, никога няма да се освободите от кошмара, който ви измъчва. А кошмарите трябва да се забравят.

_не ме обичат никой не ме обича всички ме мразят и аз също ги мразя бих искал да ги бия да ги бия всички и да ги бия много много много ще избягам вече вярвам че ще избягам видях как мога да го направя и няма да могат да ме спрат и ще отида далеко много далеко и никога вече няма да могат да ме намерят никога никога никога_

— Докторе, докторе… Избягало е! Малкото чудовище е избягало.
Викове, тичане, възгласи, заповеди, суетене. Беше избягал, номер тридесет и седми беше избягал. От няколко дни докторът бе наредил да го извеждат навън по половин час дневно, да го оставят да се разхожда сам зад оградата в малкия двор, обграден от висока стена, за да диша по малко чист въздух и да прави някакви упражнения. Бе наредил да го оставят сам и един санитар да наблюдава отдалече реакциите му. Нуждаеше се от малко движение, иначе животът му на затворник в онази тапицирана стая щеше да го докара наистина до лудост. После, ако експериментът успееше, можеха да увеличат този половин час на един, два и повече и може би така щяха да постигнат някакви резултати.
Санитарите го оставяха само в малкия двор и през първите дни момчето, обзето от силна възбуда, бе започнало да обикаля в кръг ограниченото пространство. Беше само, най-накрая само и вдигнеше ли глава, можеше да види небето. И тогава, неочаквано, на четвъртия ден то се бе покатерило ловко по стената — о, тази непристъпна стена! — и бе скочило от другата страна. Не, не можеше да бъде, изглеждаше невероятно. Оградата беше висока и гладка, нямаше за къде да се хване и въпреки това то се бе покатерило, бе я прескочило с лекота и сега беше на свобода. Боже господи, трябва да го заловят отново, трябва да го хванат възможно най-скоро, опасно е! Не само тялото бе странно, но и начинът му на мислене, не можеха да се предвидят реакциите: Хайде, хайде, бързо, трябва да го намерят и отново да го вкарат в тапицираната стая, преди да е станало прекалено късно.
Тичане, викове, възгласи, заповеди, суетене. Хора сновяха насам-натам. Някой потърси помощта на двама полицаи.
— Хайде, хайде — викаше неуморно докторът, трябва да го намерим, преди да е срещнало някого.

_избягах свободен съм мога да тичам. Около мен има дървета мога да тичам сред тях свободен съм никой не ме задържа меката стая я няма изчезна и мога да тичам да щастлив съм много съм щастлив страхотно щастлив Няколко дни поред ме извеждаха навън и ме оставяха сам като че ли искаха да си отида и аз ги послушах покатерих се по стената бе лесно да много лесно бе да скоча от другата страна и да видя че там вече няма никой който да ми пречи да тичам сега мога да отида където пожелая и да гледам красивите хора които минават да ги видя всички и да кажа дали ми харесват и не и да потърся тези като мене за да се присъединя към тях. Никой не може да ме спре и ако някой се опита ще го бия да ще го бия много както бих татко и така няма да могат да ме спрат и ще ме оставят да отида с моите. Сега ще тичам ще тичам бързо много бързо и така няма да ме хванат и ще потърся моите тези като мен. Сбогом мамо сбогом татко сбогом стая сбогом на всички които ме наблюдавахте през процепа сбогом на всички вече не ви мразя отивам с моите щастлив съм да много съм щастлив наистина страшно щастлив_

Целият персонал на санаториума бе на крак. Докторът бе предупредил всички, че малкият пациент притежава изключителна сила и може да убие и човек, ако си постави за цел. Обърна внимание и на това, че умее да се вкопчва здраво за врата и да удря право в лицето, така че трябва да внимават много, ако го срещнат. Двамата полицаи извадиха пистолетите си и заявиха, че ще стрелят, ако се опита да ги нападне, защото човек не може да остане безучастен при такава заплаха. А докторът си помисли, че може би така ще бъде по-добре.
Търсиха го целия следобед, знаеха, че не може да отиде в населените райони и че сигурно броди из горите и парковете около санаториума. Няколко пъти намериха следи от стъпките му. Когато започна да се смрачава, полицаите предложиха да се обадят в централата и да доведат кучета. Но докторът не знаеше какво може да се случи при евентуален сблъсък на животните с малкото чудовище. Предложи да продължат да го търсят още, сигурно не беше много далече.
Тогава навътре в гората намериха тялото на мъж с разбита от удари глава. И в този момент докторът разбра: за онова нещастно същество няма място в света, полицаите заредиха пистолетите си и заявиха, че щом го видят, ще стрелят без предупреждение.
И търсенето продължи.

_аз не исках не не не исках да го направя не исках да ме видят само исках да се скрия и да ги погледам защото бяха красиви като мама и татко и ми харесваха. Тичах през гората и ги видях но те не ме видяха бяха плътно един до друг и той й правеше нещо и двамата се смееха а аз се скрих между дърветата защото исках да ги погледам и да си мисля за мама и татко но вдигнах шум и той се отдели от нея и се изправи и извика кой се крие там дявол да го вземе а тя каза остави го Хуан да си вървим и също стана но той каза че ще му даде да разбере на онзи мръсник който ходи да дебне двойките и започна да търси. Аз се бях скрил и исках да се махна не исках да ме видят защото те бяха хубави а аз грозен но той започна да търси и когато се опитах да се измъкна пак вдигнах шум и той извика знам че си там свиня такава не се крий излез да ти тегля един хубав бой та да ме помниш цял живот и тогава ме видя и каза о боже това е чудовище а тя изкрещя силно и той добави може да е марсианец а тя пак изкрещя и той грабна един дебел клон от земята и се приближи до мене и посегна да ме удари а аз му казах недей не искам да ме биеш или и аз ще те бия но не можех да говоря НЕ МОЖЕХ ДА ГОВОРЯ и тогава той ме удари с клона а аз усетих болка и извиках извиках силно но той пак ме удари и тогава скочих не исках да го правя но той ме удряше удряше ме така че аз също започнах да удрям. Той извика нещо което не разбрах и тя също извика и побягна а той се опита да ме хване но аз бях скочил вече на врата му и го удрях не исках наистина не исках но той беше лош мразеше ме и ме бе нарекъл чудовище и марсианец и беше красив а аз не съм аз съм грозен и затова исках той също да стане като мене за да не може да ме нарича повече чудовище и марсианец и да тръгнем двамата заедно да търсим другите като нас и така го удрях удрях удрях че от лицето му рукна червена течност и той крещя много и падна на земята и се обърна а аз продължих да удрям удрях много и намазах ръцете си с неговата червена течност намазах също и лицето и цялото си тяло а той вече не викаше лежеше неподвижен на земята и аз му казах стани и ела с мен да потърсим тези като нас но не можех да говоря не можех да говоря НЕ МОЖЕХ ДА ГОВОРЯ и тогава му извиках но той беше много спокоен и аз пак му извиках и го разтърсих но той не се помръдна и тогава се изплаших защото си спомних за татко и помислих за момичето което беше с него и което бе избягало и се сетих че е отишло да търси другите и че ще ме бият защото съм грозен а те са красиви и ще ме заведат отново в онази мека стая и тогава и аз побягнах и го оставих там но преди това намазах хубаво ръцете си с неговата червена течност намазах и устата си и усетих вкуса й видях че е сладка топла и приятна и ми хареса. После дълго тичах за да не ме намерят трябва да потърся другите като мене не ми харесва светът на красивите мъже и жени затова ще отида с моите и ще бъда щастлив да ще бъда щастлив далече от всички които ме мразят и ще бъда обичан и няма да ме затворят в меката стая нито ще искат пак да ме бият защото са красиви а аз съм грозен грозен грозен_

Трябваше да го намерят, преди да е срещнало други хора и отново да е извършил убийство. Сега докторът знаеше добре, че е опасно, макар дълбоко в себе си да разбираше, че причините не са в самото момче, а в начина, по който се бяха отнасяли и продължаваха да се отнасят към него. Полицаите искаха да го убият, момичето, което намериха по-късно, бе изпаднало в истерия и крещеше, че трябва да го убият, а той усещаше нещо странно в душата си. Бяха организирали хайка според правилата, а полицаите се обадиха от един уличен телефон за нови подкрепления. Малко след това целият район бе обграден, а отпечатъците от стъпките му личаха на места съвсем ясно и не бе трудно да се проследят. Един от полицаите непрекъснато повтаряше, че ще стреля веднага щом го види, а зареденото оръжие в ръката красноречиво говореше за силното му желание. Някои от живеещите в района също се присъединиха към хайката и макар че не знаеха много по въпроса, повтаряха това, което чуваха наоколо: трябва да се убие, да, трябва да се убие. Полицаят, който бе поискал подкрепления по телефона, каза, че ще доведат и кучета и тогава всичко ще свърши бързо.
Изведнъж някой извика: „Ето го“, и ловът започна.

_зная че са те видях ги те са същите които ме затвориха в меката стая и ме тормозеха и не ми даваха да излизам. Гонят ме защото ме мразят и искат да страдам и да ме държат винаги затворен там без да мога да видя хубавите неща по света но аз няма да се оставя няма да се оставя да ме хванат ще избягам да ще избягам и ще отида с моите а ако се опитат да ме спрат ще ги бия ще ги бия както бих татко а после и мъжа и ще намажа ръцете си с тяхната червена течност и лицето си и цялото си тяло и пак ще избягам защото те са красиви а аз не съм и затова ме мразят. Тичат и ме гонят но аз също тичам и се промъквам между дърветата но те бягат по-бързо от мен и викат нещо а после вдигат шум който никога досега не съм чувал бум бум бум и нещо свисти край мене а те пак викат и аз тичам но те тичат по-бързо и ще ме хванат а аз не искам да ме хванат ще ги бия много докато ме пуснат да си вървя но те ме гонят и продължават да правят бум бум бум а някакви неща които не виждам свистят край мене и току-що усетих че нещо ме парна в гърба и ме боли но аз тичам тичам тичам и нещо блика от тялото ми това е червената течност усещам топлината й да се разлива по гърба ми но не разбирам защо стана така никой не ме е ударил още но те ме гонят и правят бум бум бум а аз пак усещам нещо което ме изгаря о не искам да ме хванат искам да избягам да отида с моите оставете ме да отида моля ви не правете повече бум бум бум аз искам само да отида с тези като мене оставете ме моля ви оставете ме да отида оставете ме оставете ме_

— Улучих го, пуснах му един в гърба!
— Хайде, хайде, да продължаваме да стреляме! Не можем да го оставим да избяга.
— Не, почакайте, не го убивайте! Човешко същество е, не знае какво върши! Кълна ви се, човешко същество е!

_не знам какво ми става усещам болка остра болка както преди когато татко се ядосваше много и ме удряше силно много силно и чувствувам че силите напускат тялото ми и целият съм облян в червена течност и това е собствената ми червена течност която ме облива без някой да ме е удрял. Хората ме гонят продължават да правят бум бум бум и усещам нещо което ме изгаря отвътре още по-силно и много ме боли и не мога да тичам както преди и не разбирам защо още не са ме стигнали не е възможно да са ме ранили а не мога да тичам и те са все по-близо до мене а аз падам на земята и те ме наобикалят. Виждам няколко мъже които не съм виждал никога преди с особени сини тела с шапки на главите и с нещо черно в ръка което изпуска малко дим през една дупчица и ме гледат а аз не искам да ме хванат защото пак ще ме бият и ще ме върнат в меката стая и затова отново се опитвам да избягам но не мога не мога да се помръдна и си мисля че ще ги бия ще ги бия много, за да не ме хванат пак но силите ме напускат и те се надвесват над мене и някой казва ужасно е и виждам мъжете които ме извеждаха от стаята и онзи който ме тормозеше и когото наричаха доктор. Мамо татко къде сте не зная какво ми става искам да отида с моите далече от света на мъжете и жените които ме мразят защото съм грозен а те са красиви и виждам този който ме тормозеше да се навежда над мене и да казва бедно тъжно и нещастно чудовище но не разбирам защо и искам да му кажа че не съм чудовище само съм грозен и затова ме мразите но не мога да говоря не мога да говоря НЕ МОГА ДА ГОВОРЯ. Те ме мразят да и затова не искат да отида с моите искат да ме затворят отново в меката стая и да ме гледат как страдам а аз си мисля че не съм им направил нищо за да ме мразят и нямам вина че съм грозен но те ме гледат по особен начин сякаш наистина съм виновен и искам да избягам но не мога а от тялото ми блика червена течност и усещам болка ах каква болка каква ужасна болка. После един от униформените взема своя черен предмет и казва нещо и се надвесва над мене а всички останали са много сериозни и тъжни и струва ми се даже ужасени а може би и малко разкаяни за това което направиха но не разбирам защо. Мъжът с черния предмет го опира в главата ми и всички потреперват но аз пак не разбирам защо аз не разбирам защо не ме обичате макар че съм грозен не съм ви направил нищо само искам да бъда щастлив и да избягам от онази мека стая и от хората които ме мразят и да отида с моите с тези които са като мене но не мога ах каква болка каква силна болка каква ужасна ужасна болка_

— Няма смисъл да го караме да страда повече. — каза полицаят. Опря дулото на пистолета си в огромната уродлива глава и стреля.

Доминго Сантос

На един приятел

....

Ти, казваш, купил си една от тия къщи,
напуснати от жителите им на село,
и отсега ще можеш да твориш спокойно,
далече от града и суетите градски.

Учудвам се, приятелю, на твойта грешка:
ти с твойта съвест там покой не ще намериш.
Обезлюдените места са неспокойни,
със призраци е пълна всяка стара къща.

Прпуквали, разправяш, дървените стълби,
припукват не от дървояди, а от стъпки
и туй, що мислиш вой на вятъра в комина,
е плач отчаян на души осиротели.

И скоро в някоя от твойте дълги нощи,
предчувствам, ти ще ги видиш как се връщат
през двора опустял под месечина пълна
в заграбената им от тебе родна къща.

© 1976 Атанас Далчев

Светът откачи и те нямаше

Светът откачи и те нямаше

от Цветелина Георгиева в “Кръстопът”

 

 

ИМАШ ЛИ МАЗЕ ?

Дядо ми казваше, че е недопустимо човек, който не може сам да си приготви закуска, да бъде оставен да се занимава с каквото и да било друго на планетата. Доброто начало е важно, а закуските са просто нещо и изискват минимални усилия. Точно 6 минути и тридесет и четири секунди му отнемаха, за да приготви рохко сварено яйде, две препечени филийки и няколко парчета силно цвъркаща сланина, опържена в собствена мазнина. Не съм го виждал да сяда на масата за закуска без сланина. Намираше това за израз на стил. Самият аз държа винаги да има сланина в хладилника ми, въпреки че никак не обичам. Накрая винаги я изхвърлям и купувам нова. Освен това винаги закусвам. Дори в дните, когато ми се иска нещата никога, никога, никога да не се променят. Да нямат добро начало И да нямат добър край.

Излязох за мляко и хляб. Навън беше минус 4 градуса. Взех си шапката с пискюл. Когато се върнех, щях да установя, че всъщност ми се закусва чай със сладко от дребни горски ягоди. Така се случва почти всяка сутрин. Дребните горски ягоди придават цвят на дни, в които слънцето упорито отказва да се покаже. Когато погледнех през прозореца, можех да различа няколко вида сиво, плюс не особено елегантното бельо на съседката отсреща в наситено розово. Тя е пълничка жена на средна възраст, която обожава всяка вечер, излизайки от банята, да се разхожда из цялата къща пред едва дръпнати пердета. Не харесвам розово. Предпочитам ярко червено. И ягоди. Имат аромат на пролетно утро и мокри поляни. Утешително е.

Листът беше залепен на стълб на улица „Леда” 5, точно срещу една метална кофа за боклук, омазана с черен въглен. На стълба едва се държеше табела с реклама на фризьорски салон, в който предлагаха подстригване само за 5 лева. Беше писмо ДО НАЙ-ДОБРИЯ ЧОВЕК НА СВЕТА. Съдържанието беше следното:

—
Здравей.
Пиша ти защото се чувствам безумно сам. Очаквах, че рано или късно ще полудея и няма да има значение, но това все не се случва. Не знам защо. Възможно ли е някак да съм изчезнал, но да не съм го разбрал?
Живея близо до парка. Излизам на разходка всеки ден в шест. Понякога седя на пейките. Правя го от 18 години.
Моля, донеси бисквити. Шоколадови.
Благодаря.
—

Нямаше име. Нямаше снимка. Нямаше пръстов отпечатък, нито можех да чуя крясък, който да ми подскаже, че някой спешно се нуждае да го спася. Подминах. После се върнах. Огледах внимателно листа и го откъснах. Прибрах парченцето в джоба си и добре го изпомачках, докато го набутам надълбоко. Повървях още малко. Носът ми беше опасно близо до точката на замръзване. На прибиране махнах на друга съседка и благодарих на късмета си, че носи големи торби в двете си ръце. Иначе не бих я поздравил. Не съм виждал друг да върви така, без да помръдва ръце. Стоят си плътно долепени до тялото й независимо дали бърза или не. Когато я видя без торби или пакети в ръцете, се правя че не съм я забелязал или се обръщам и свивам по друга улица. Неподвижността ме ужасява.

Бележката не беше нищо особено, но раздвижи досадата, обхванала целия свят. Помагаше да не мисля за Соня, нито за това колко ми липсва. Прекарвах толкова време в усилия да не мисля за нея, че напоследък това беше основното ми занимание. Освен това ядях сладко от ягоди и пушех по 8 цигари на ден. Критичен минимум. Цигарите правеха кратки времеви дупки в деня ми и ме караха да мисля още повече за Соня. Затова се опитвах да ги намалявам. Беше нездравословно.

Така казваше и дядо ми. Нездравословно. Той пушеше като комин и събираше фасовете. Когато бях малък, ходехме да садим картофи заедно. Винаги имаше достатъчно фасове, които да заровим с картофите. Фасовете разгонват къртиците. Тогава си представях как както са се втурнали към някой картоф, къртиците внезапно усещат цигарената миризма и пред тях се отварят времеви дупки, които ги всмукват. Точно както моите времеви дупки се пълнят неконтролируемо с мисли за Соня. Всмукват. Та, къртиците не успяват да спрат навреме, шмугват се и изчезват. Като пропадане. Не си представях къде отиваха, след като се шмугнеха в дупките, но едва ли им харесваше особено. Малко се тревожех за тях. Затова понякога питах дядо дали не смята, че хората би трябвало да бъдат по-добри към къртиците.

– Разбира се. – отвръщаше, и не пропускаше да добави. – Къртиците също трябва да бъдат по-добри с хората.

Започваше да се смее и дави от цигарения дим. Веднъж попитах дали не смята, че хората би трябвало да бъдат по-добри едни с други.

– Безусловно. – отвърна.

Дори било изключително важно да е така.

– „Безусловно” означава на всяка цена, нали?
– Означава „разбира се, че да”.

Трудно ми е да съм добър. Да съм добър с всички? Как бихте могли да искате подобно нещо от когото и да било? Не е реално. Може би би било достатъчно да си любезен. Вероятно дори къртиците биха могли да бъдат любезни. Любезността помага да прикрием онова в нас, което е обществено опасно. Любезността помага на останалите да смятат, че сме безопасни. Това ги успокоява. Затова са в състояние да заспиват вечер. Иначе биха живели в непрекъснат стрес от това какво може да им се случи. Представяте ли си свят, в който никой никога не заспива? Всички ще превърнат мазетата си в хранилища за несънувани сънища и когато се чувстват много уплашени, ще слизат там, за да си почиват.

Веднъж, докато си вървях, човекът пред мен се обърна и изрита лежащото на тротоара куче. Кучето не правеше нищо, нито се готвеше да направи. Човекът продължи да върви и продължи да изглежда съвсем безопасен. Колкото беше преди. Какво, ако този човек седеше на автобусната седалка до вас, на съседната маса в кафенето, на задния ред в киното? Как бихте го познали? Трябва ли ви?

Направих си чай. Извадих писмото върху масата и се съсредоточих върху текста. Буквите бяха изписани с черен маркер, на ръка. Старателно. Калиграфско. Окапах бележката с малко сладко. Червеното размазано върху „безумно” щеше да ми избоде очите. Опитах да го замажа, но не се получи.

Не знаех много за добротата. И не бях „най-добрият човек на света”. Определено. Това беше ок обаче, защото бях сигурен, че този който е написал бележката, не я е адресирал до някой конкретен. По-скоро му се е искало да вярва, че такъв човек съществува. И му се е приискало ако го има, да се запознае с него. Това е толкова нормално! Ако наистина има най-добър човек на света, вероятно би му станало хубаво да намери такава бележка, в която някой иска да се видят и да ядат бисквити заедно.

На погребението на дядо ми джобовете ми бяха натъпкани с надробени бисквити и сладки, които бях прибрал без да ме видят сутринта. Задигнах и няколко фаса. Дядо ми непрекъснато вършеше нещо, не заставаше на едно място, а когато почина го видях така ужасно неподвижен, че ме стресна. Прииска ми се да имам мазе, в което да сляза и малко да си почина. Не можех да преглътна нищо цял ден, така че нямах намерение да ям бисквитите веднага. Взех ги, защото знаех, че вечерта няма да успея да заспя. Щях да стоя и да чакам светът да свърши, защото знаех, че това се случва когато някой, когото обичаш, си отиде. Човек огладнява, когато чака светът да свърши и трябваше да бъда подготвен. Стоях пред дупката и не мислех за добротата, а само за всмукванията. Всички хвърлиха пръст. Аз хвърлих фасовете. Изгледаха ме гадно, но не ми пукаше. Чичо ми се съдра да реве и да ми дудне какво съм непочтително говедо. Чичо ми никога не е садил картофи.

Дълго вярвах, че съм писател. Наистина. Само един мой разказ някога е публикуван. Идеята ми хрумна, когато чичо ми започна да реве на онова погребение, сякаш целият свят се е сринал и никога няма да се построи отново. В разказа се говори за двама души, които са абсолютно подходящи един за друг. Не като сродни души, като две половинки на едно цяло или други подобни лигавщини. Между тях има нещо повече. Голямо. Неизмеримо. Не знам как се описват такива неща. Тогава също не знаех. Все едно, те непрекъснато се разминават. Винаги има нещо недоразбрано, срещат се и се отблъскват, събират се, но в крайна сметка винаги се разделят. Очевидно има нещо, което ги държи далече един от друг, но не могат да разберат какво е. Никой не може. Всичко е едно голямо мъчение, защото не могат да бъдат с никой друг, а не могат да бъдат и заедно. Та, нещата са наред по някакъв начин до момента, в който не решават да се разделят завинаги. Такова решение е трудно за спазване, но и двамата са твърдо решени и няма връщане. И толкова. Разделят се. И не се случва нищо. Не пропадат земни пластове, няма цунами, нито изригват вулкани, макар че в един истински свят това непременно би станало. В моя разказ не се случва нищо и всички са някак изненадани.

Разбира се, това е само на повърхността, понеже повечето необикновени неща винаги са на повърхността. Оказва се, че тяхното нещастие е малката капчица, която прелива от чашата и потапя целият свят в сълзи. Без обяснение. Без никаква причина, в рамките на три дни и половина абсолютно всички хора по света не могат да спрат да плачат. Никой не разбира защо, но тъгата е твърде силна за да бъде контролирана и всички просто плачат. Сълзи, когато се събуждат, когато отиват, за да си купят вестник, сълзи капещи в чая им докато закусват, сълзи на рождения ден, сълзи за обяд, сълзи когато слънцето се скрива, докато сънуват, докато пишат, докато чистят паяжините в мазетата си или пият кафе на път за работа. Въобще сълзи до втръсване. Мислех да кръстя разказа „Когато светът съвсем откачи” или нещо подобно. Накрая го оставих без заглавие.

Години след погребението с чичо говорихме и той опита да ми втълпи, че човек непрекъснато върви към смъртта си. Целенасочено. Сляпо. Това била целта. Не знаеше какво се случва, когато стигне до нея, освен очевидното. Попитах как си го представя.

– Като пропадане.

Попитах дали не му се струва, че човек всъщност върви към по-безопасно съществуване. Защото, какво по-безопасно от това да си минал през една смърт и да бъде „после”? Казах му да поеме дълбоко въздух и да се научи да бъде любезен. Беше единственото, което можех да му кажа в оня момент. Не мисля, че ме разбра. Беше уплашен.

На другия ден взех бисквити и отидох в парка. Сметнах, че когато човек се чувства „безумно сам”, това вероятно означава и че е уплашен и наистина има нужда от шоколадови бисквити. Като децата, когато останат сами в тъмното и им е нужно да се занимават с нещо, за да не мислят за страшното. Някои от тях броят овце. Седнах на една пейка и оставих бисквитите до себе си. Нямаше никого, така че отворих единия пакет и започнах да мисля за Соня, докато ронех трохи из целия си скут.

Защо си тръгна? Не знам. Може би, защото не спирах да говоря за картофи, да я будя нощем за да се уверя, че всичко е наред, да сънувам, да търся, да очаквам опасности. Някои броят овце. Аз броях важни неща. Можех да преброя колко пъти някой е казал „не знам” или „съжалявам”, колко пъти е въздъхнал, колко пъти се е усмихнал. Понякога правех забележки, че са казни твърде малко „моля” и „благодаря”. „Искам” се казваше особено често, макар че понякога беше хубаво, а друг път не. Понякога не казваха разни неща, но можех да разбера, че си ги мислят. Не бях сигурен дали трябваше да броя такива случаи или не. Веднъж чух някой да казва „сладки като боровинкови нощи”. Не разбрах какво има предвид, но ми хареса и го запомних. Не съм чувал това отново. Ако го чуя непременно ще запомня, че това е за втори път. Ще запомня и ако видя, че някой си го мисли.

После нещата станаха неконтролируеми, защото ми стана ужасно трудно да понасям хората да си тръгват. Успявах да запомня хиляди „здравей”, дори такива, казани през зъби. Изтривах всяко „довиждане’. Карах всички по няколко пъти да обещават, че ще се върнат, когато напускаха масата по време на вечеря. Дори в онези случаи, когато просто отиваха да си вземат салфетка или да донесат още хляб. Когато опитвах се да се овладея с мълчание, се оказваше, че мълча почти през цялото време. Когато говорех, дори със Соня, автоматично превключвах на „вие”. Стоях на разстояние, макар че „прегръщам” беше сред любимите ми думи. Хората го казват по-рядко отколкото казват „захар”.

– Защо се държиш по този начин? – питаше тя.
– Защото ти се държиш по този начин.

Трябваше ми дистанция. Съществата около мен бяха опасни. Не можех да се отърся. За да избегна, паниката станах любезен и това вече преля чашата. Станах прекалено любезен. Тя искаше да я обичам и я обичах. Искаше да й го показвам и й го показвах. Искаше да я разбирам. Разбирах я. Беше истинско мъчение.

Ронех бисквити. Към пейката не се приближи никой, дълго след като вече минаваше седем и тридесет. Започнах да фантазирам, че човекът с бележката е бил тук. Видял ме е, станало му е хубаво, но е решил да не се обажда. Може би беше „безумно сам”, защото не се беше научил да казва „прегръщам” толкова често, колкото казва „прах за пране”. Или колкото често казва „бисквити”, „балончета”, „контрол”, „пармезан”. Може би не трябваше да напише, че е „безумно сам”. Трябваше да свиква да казва „безумно” „сам”. Тогава ще му е по-лесно да казва например „безумно” „сладко” или „приятно” „сам”. Може би дори „безумно” „приятно”.
Възнамерявах да продължа да ходя в парка и един ден, когато той реши да се запознае с мен, да му задам куп въпроси. Липсва ли ти? Обичаш ли ягоди? Какво почувства, когато тя си тръгна? Можеш ли да стоиш на ръце? Усети ли, че нещо се случва за последен път в живота ти? Имаш ли шапка с пискюл? Имаш ли мазе? Какво е да си „безумно сам”?

Направих хиляди бележки със същия текст и ги разлепих навсякъде из града.

Някои хора броят овце. Аз броя важни неща. Всеки ден в шест минавам през някой парк и броя хората, които ядат бисквити. Много са. Наблюдавам как се усмихват, мълчат, оглеждат се, как просто седят, занесени, разочаровани, тихи, как се преодоляват и доближават някого. Слушам как говорят за времето, за новите си обувки, за фонтаните или за пътната обстановка. Споделят как пият кафето си, каква книга четат в момента или кой е любимият им цвят. Докосват. Казват „захар” по-често от ”прегръщам”. Понякога не казват нищо, но се връщат на другия ден.

Знам, че когато се прибера, ще да установя, че ми се закусва чай със сладко от дребни горски ягоди. Знам, че Соня няма да се върне. Знам. Броя „съжалявам”, но не мога да се науча да го изричам. Чакам да чуя отново как някой казва „сладки като боровинкови нощи”. Уча се да казвам ‘прегръщам”. Също и „ела”. Изтръпвам всеки път, когато видя някой да носи пакетче бисквити. Знам, че, вероятно би ти станало хубаво да намериш бележка, в която някой иска да те види и да ядете бисквити заедно.

Имаш ли мазе?

Рискът да…

...

Смееш ли се, рискуваш да излезеш глупак.

Плачеш ли, рискуваш да излезеш сантиментален.

Протегнеш ли ръка към другиго, рискуваш да се ангажираш.

Разкриеш ли чувствата си, рискуваш да разкриеш себе си.

Изложиш ли идеите и мечтите си, пред множеството, рискуваш да ги загубиш.

Обичаш ли, рискуваш да не споделят обичта ти.

Живееш ли, рискуваш да умреш.

Вярваш ли, рискуваш да се отчаеш.

Но рисковете трябва да се поемат,

защото най-голямата опасност в живота

е нищо да не рискуваш.

Хората, които нищо не рискуват, не правят нищо, нямат нищо, не са нищо.

Може да избегнат страдание и мъка,

но няма да се поучат, почувстват,

променят, пораснат, обичат, живеят.

Оковани от своите разбирания, те са роби,

те са се отказали от свободата си.

Само онзи, който рискува е свободен!

 

Президентски бюлетин, ноември 1982
САЩ, Индиана, Блумингтън
(по Шулър, Р., 1999)

Наръчник как да бъдеш Джеймс Бонд :D

Наръчник как да бъдеш истински Джеймс Бонд.

1. Походка
Един истински Джеймс Бонд ходи в пълен синхрон между краката и ръцете и с извадени пистолети. Винаги тръгва напред с десен крак и ляво рамо (познато още като ляво рамо- десен крак). В походката трябва да има леко приклякане, наподобяващо ходенето на патка с остра нужда да се изходи в храстите. Един истински Джеймс Бонд държи пистолетите в двете си ръце на 164°. В противен случай може да го застрелят! 

2. Съпровод
Всяко движение на Джеймс Бонд е под съпровода на песента от филма изтананикана от самия него! Звукът трябва да идва от най-дълбоката точка на гърлото за да придобие необходимият грозен и дрезгав звук. Ако НЕ бъде изтананикана правилно ти няма да си истински Джеймс Бонд, ти ще си поредния луд ходещ по улиците като изнасилен каубоу след 10 часово яздене.

3. Пистолети
Един истински Джеймс Бонд вади пистолетите поне с половината от скороста на светлината (позната още като Бойко Борисов). При ваденето раменете са изправени, лактите на 90°, китките на 162° или 163° в зависимост от пола на Джеймс Бонд. При промяна на градусите се появяват менструални болки, болки в лявата топка, десния яйчник, 2 горен ляв зъб, 6 горен десен зъб, 3 долен ляв зъб, камъни в бъбреците, ишиас, артрит, заушка, екстремна диария и запек, бяло течение, пресъхване на кладенеца и временно отстраняване на половите органи. Човек трябва да се учи от грешките си.

4. Слизане по стълби
Един истински Джеймс Бонд слиза от тролей и трамвай винаги с десен крак напред и скок. Лявата ръка се завърта назад, за да може да се направи салто във въздуха. Задължително е да удариш поне 2 човека (пожелателно е да са пенсионери). Приземяването тябва да е на десния крак, иначе може да умреш. Слизането по обикновени стълби е относително. Ако са само едни стълби (без площадка между тях) се слиза на един крак, десен. В дясната ръка държиш пистолета (лакътя на 90°), а с лявата махаш като пиле. Ако има площадка вторите стилби се минават отново на един кра, но ляв. В лявата ръка пистолета (лакътя на 90°), а с дясната махаш като пиле! Ако има и трета площадка всички останали тълби се минават като се скача с двата крака, с двете ръце махаш като пиле, но отново с пистолетите в ръце (на 157°) Не трябва да се забравя песента!

5. Носене на автомат в градска среда
Носенето на автомат се извършва с обичайната Джеймс Бонд походка „Десен крак- ляво рамо, ляво рамо- десен крак“. Автоматът се размахва от дясно на ляво като всеки път трябва да те удря в левите ребра. Така ако има дегизирани врагове ще залегнат и ще можеш да ги застреляш, а и е добър начин за рачистване на пътя в голяма навалица.

6. Трикове (постоянно обновяване)
В престрелка един истински Джеймс Бонд винаги има нужда от прикритие. Това се осъществява най-лесно и най-евтино с близнаци. Ако убият единият, другият ще го замени. Така никога няма да открият разликата (Само трябва да скриеш трупа, да убиеш свидетелите и да скриеш техните трупове. Много е удобно да имаш ремарке пор ръка). Eдин истински Джеймс Бонд носи пистолетите си навсякъде, НАВСЯКЪДЕ!!! Той е абсолютно безшумно, макар че си пее песничката.

8.Блъскане от кола
Един истински Джеймс Бонд винаги се размазва в стъклото на колата оставяйки поне 7 литра кръв от наличната 5 литра. Ако не успее не е истински Джеймс Бонд.

7. Приемане в общонстта на Джеймс Бонд
За да станеш един истински Джеймс Бонд трябва да преминеш през практически и писмен тест.

Практически тест:
Трябва да покажеш всички умения необходими на един Джеймс Бонд. Също така има тичане 800м като Джеймс Бонд (десен крак-ляво рамо, ляво рамо-десен крак), 50 лицеви опори на 1 ръка стреляйки самолет отгоре с другата, тананикане на песничката, яздене на див мравояд в градска среда и каквото още дойде на болния мозък на инструктора.

Писмен тест:
Стандартната процедура. 50 въпроса с отворен отговор и есе на тема „Защо по дяволите го правя?“ за 15м като трябва да предадете работата си на 9м и 59сек. Един истински Джеймс Бонд винаги успява в последната секунда, но ти все още не си Джеймс Бонд! Имаш право да един грешен (или непопълнен) отговор.

Изпитите се извършват от многобройните инструктори в цялата страна.

Сертифицирани инструктори:
1.Аз
2.Coming Soon!

ВНИМАНИЕ!
Инструкторите не са облечени, не приличат и не миришат като Джеймс Бонд, всеки който е облечен, прилича и мирише като Джеймс Бонд е измамник.

Списък на Джеймс Бонд:
1.Аз
2.Coming Soon!

Според закона за защита на правата на Джеймс Бонд всеки който се прави на Джеймс Бонд, но не е Джеймс Бонд, не е Джеймс Бонд, а е просто поредния умопобъркан търсещ храст в метрото.

Създателят на „Наръчник как да бъдеш Джеймс Бонд“ запазва правата д променя правилата и те ще бъдат променяни и обновявани редовно!!!

Стани Джеймс Бонд сега, за да бъдеш Джеймс Бонд утре.

http://www.facebook.com/search/?flt=1&q=%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D0%B5&o=69&sid=1167461245.1390928818..1&s=10#!/group.php?gid=241760071486&ref=search&sid=1167461245.1390928818..1

Създател на наръчника: Александър Санадинов